По пътя на рибите El camino del pescado

„Чудото на рибите“ е прекрасна боса нова сюита на Милтон Нашименто, без много общо с библейската легенда. Когато издава едноименния албум, диктатурата в Бразилия цензурира всичко и повечето от пиесите са инструментални. Гласовете са изпяти година по-късно по време на турне, чийто запис е определен за едно от най-влиятелните и авангардни бразилски произведения за миналия век. До ден-днешен пиесата е любима и на младите – представена е дори на фестивала в Авиньон от Тигана Сантана.

 

 

 

Рибите в испанските музикални традиции естествено ни водят по крайбрежието. Камарон пее за дребните рибки, Лола Флорес – за сушеното филе от тон „мохама“, а в съседното Барбате, където е раят на тона, Ноно Гарсия превръща детска песничка в музика към филма от 2004 “Atúnes en el paraíso”, чиято заглавна тема я пише Хавиер Руибал.

 

 

 

Осемдесетте години носят свободата в Испания, а един от символите ѝ стават Мадридската и Валенсианската „Мовида“. Тогава се заговаря за т.н. „път на бакалаото“, свързващ денонощния купон, който превръща всеки четвъртък вечер в нескончаема веселба до понеделник сутрин. Пътят свързва няколко дискотеки около Валенсия, които редуват работното си време така, че посетителите им да не спират над 72-часовия си маратон.

Позоваването на характерната за Баския риба е от един диджей, който така хвали новата си музика – „пресно бакалао от Билбао“. Твърди се, че музиката във Валенсия е била по-авангардна от тази в Мадрид, а нашествието от млади хора не спира до средата на 90-те, когат „бакалаото“ е изядено от успеха си. Поколенията се сменят, мескалинът отстъпва място на т.н. „дизайнерска‘ дрога, за музиката да не говорим. Фиестата се пренася на север, в Барселона и до сега продължава в отсрещната Ибиса.

 

 

Плейлистът представя световните рибени пасажи като музика на ída y vuelta от времето на Сидни Бешет, през „Иракере“ с Чучо Валдес, до последната творба на Раби Абу-Халил, „The Flood and the Fate of the Fish“ – сюрреалистична, както той си знае. Нарочно пропускаме „Пъстървата“ на Шуберт и „Аквариумът“ на Сен-Санс, за тях има класически стрийм, за мряната и другите, които се молят за дъжд – фолклорен.

 

Зелено море Green Sea La mer verte Mar verde

Знаем, че по дефиниция морето е синьо, както и че има Черно, Бяло, Червено, Жълто. За зеленото става дума още от пътешествията на Марко Поло, пише и Лорка, а за основната му съставка – маслината – и Хоакин Родриго в най-прочутата си творба, Концерта за Аранхуес. Възпята е и от Пако де Лусия и Сабикас, Хорхе Пардо и Ноно Гарсия, Кармен Линарес, Сандра Караско и Хавиер Лимон, рисувана е от Пикасо. Сравнявана е с очите и на любимата, и на детето, обещано на Луната:

 

 

След като сте видяли маслиненото клонче на заглавната снимка още малко по темата за едно от зелените маслинени морета по Средиземноморието. Най-прочутото в съседна Гърция е по крайбрежието на Пелопонес – най-вече около Каламата, родината на най-сочните маслини и най-финия зехтин, носещи името на града и превърнати в негов заслужен символ. Както ще си дадете сметка от долната галерия във ФБ страницата, маслиненото зелено се редува с кипарисовото (едноименният град не заслужава да се отклонявате до него, ако пътувате към древна Олимпия), смокиненото и с това на евкалиптите. Пейзажът понякога напомня на Тоскана, но е по-див (както и шофирането на местните), а в цветовете на истинското море, зеленото също присъства. Туристи в края на септември почти няма – плажовете са над 56, а полетите – само няколко на ден (от София бе веднъж седмично), отношението е същото, като към местните – на достатъчен английски и с възторг към италианския, а отглеждането на най-търсената маслина и зехтин е основната грижа на народонаселението. Нашата – да им се наслаждаваме и да ги споделяме, макар и само в музика.

 

Пиперът и Колумб – Colon y las Pimientas – Columb and Pipper

Ако има виновник в повечето езици с едно и също име да се наричат коренно различни неща като чушките и черния пипер, името му е Христофор Колумб. В желанието си да угоди на католическите крале Фернандо и Исабел, той представя лютите чушлета, употребявани масово от местното население при пристигането му в Америките, като алтернатива на втората след златото ценност, която се е очаквала от пътешествието му. Още в 1493 Колумб пише за сорта axi, че чушлетата са „по-ценни от черния пипер“ и „всяка година 50 каравели могат да бъдат натоварени“. Не е излишно да напомним, че по това време сухопътната далекоизточна връзка с черния пипер е била затруднена от разрастването на Османската империя. А кулинарите от Римско време до тогава спешно са се нуждаели от нещо по-силно от хряна и производната му горчица.

Португалските мореплаватели на свой ред отнасят американския „пипер“ в Азия и до ден-днешен зеленчукът радва цивилизования свят със сладките и лютите си версии. Може да ни звучи смешно, но две испански провинции вече са с европейско признание на печените си чушки (Навара и Кастия-Леон), каталунци и баски също претендират, че въпреки „изобретението на века“, чушкопечащите българи не са монополисти на запазения вкус на есента. За пиперадата и рататуя като иберийско-средиземноморски мишмаш да не говорим.

 

 

Но едва ли има друг езиков-мишмаш (освен пиперът – чушка и черният пипер), подобен на нищо необоснованото смесване на името на държавата Чили с това на лютата чушка, и то заради сходството на формата. Е, теоретиците може и да не са съгласни дали името Чили идва от някой от местните индиански езици кечуа (цветът на Земята), мапуче (ономатопея на местно птиче) или аймара (край на Земята), но със сигурност, съвпадението с мексиканския термин за чушка е случаен. Да не говорим, че никой не е разполагал с карта на Чили, още повече, първите люти чушки, открити от Колумб, не са били продълговати. Това естествено се отразява на плейлиста, където Чавела Варгас пее за „чиле верде“, а Дюк Елингтън – за „блу пепър“. И естествено, Сарджънт Пепър няма място в него – да си спомним, че е вдъхновен от пакетчетата с подправки по време на един полет на „Бийтълс“.

Digital Ascendency: The Future Music Forum Keynote

Къде ли са стриймовете на Бинар в тази игра? Отговорът може би на Радио дните в Льовен в началото на ноември.

Music Industry Blog

I recently keynoted the annual Future Music Forum in Barcelona.  These are some highlights of the keynote.  If you would like the full slide deck please email me at mark AT midia research DOT COM.

Streaming is turning years of music business accepted wisdom on its head but did not arrive unannounced, it is just one chapter in the evolution of digital music. Each of the four phases of digital music have been shaped by technologies that solved problems. Now we are entering the fourth phase, bringing meaning to the 30 million tracks Spotify et al gave us access to. This might look like a simple honing of the model but it is every bit as important as the previous three stages. 30 million tracks is a meaningless quantity of music. It would take three lifetimes to listen to every track once. There is so much choice that there is effectively…

View original post 1 758 more words

Дежа ВекЮ* с Карлос Сантана

„Музиката е вода, хората са цветя, аз съм лейка”

Това бе част от разговора ми с Карлос Сантана на 28 юли 1988, час и нещо преди началото на концерта му с Уейн Шортър на Пласа де торос в Мадрид. Затова (не) ми стана странно да чуя същите думи от неговата уста в едно скорошно интервю за испанската Антена 3, когато водещият представяше предстоящата на 6 май световна премиера на първия му изцяло латино-албум. Още малко Карлос Сантана – 2014:

„Никога не свиря за мъже – свиря само за жени” – доказателство (?!) в сладникавия поп Amor Correspondido „сърцето ми бие бързо като си с мен” или в инди-рокерското La Flaca (с Хуанес) на Харабо де Пало

„Хората в лабораториите правят дрога, майката природа прави лекове – марихуаната е природа и мир” – „Mal bicho” а ла Мано Чао или по-добре в рап-батидата по Тито Пуенте Oye (comova) 2014, или още по-добре със сина на Боб Марли с хита му Iron Lion Zion.

„Ако използваш светлината си, всеки ден от живота ти ще е най-добрият” – препоръчва се версията му на скорошната канцонета на Пинк Мартини „Una Noche en Napoles” с Лила Даунс, Ниня Пастори и Соледад (последният албум на необичайното трио също е в Дуенде на Бинар) и най-вече сакса на Уейн Шортър (бяха двамата в Мадрид през онова лято на 88) в „Yo Soy la Luz”. Оставам без коментар колаборацията на Славка Стефанова връщаща ни в началото на Данчето (Христова). От което дежа вюто е пълно.

 

По-доброто от Corazón на Карлос Сантана (Вирджиния Рекърдс/Sony Music) за гергьовската ви трапеза по Дуенде на 6 май в началото на всеки час между обеда и вечерята.

 

*vécu – мин.вр. на vivre (живея)

Plevna

(или малко известните измерения на едни епопеи)

През 2009 имах късмета да представя триото на Жоро Корназов на дните на София в Хелсинки и след концерта и официалната част тръгнахме да търсим място, което да отговаря наидеята на Джаз+ “la noche es joven” (нощта е млада). Предишната вечер бях получил малък подарък от нашата домакиня – подложки от микропивоварна в Тампере с многозначителното за всеки българин име Плевен. Въпреки информацията, че едва ли ще намеря бирата им извън Тампере не можех да не я потърся и в най-богатия на избор бирен бар на Хелсинки. Бяха опитвали една от техните бири – шампион на бирения фестивал в Хелсинки през 2007, но нямало как да рискуват с кег при толкова бутилирани чужди бири. Оставих историята за друг път и пихме истинско сахти.

Преди няколко седмици случайно с една колега от Радиотеатъра стана дума за страничните ефекти на Руско-турската война и тя попита присъстващите какво знаят за фините. Всички мълчаха с неудобство, само аз с извинение отворих любимата си тема и й споделих за един пъб някъде във Финландия, кръстен на Плевен. В спомените ми подробностите бяха избледнели, но в нейните – не и на другия ден получих диск с глава 6 – Тампере – от пиесата й Един по-дълъг път до полето на боя. Екипът на Даниела проследява по обратния път съдбата на Северин – един от участниците в епопеята. Рой и още няколко работници от памучната фабрика на шотландеца Финлейсон заминаватна бойното поле, фабриката междувременно се разширява и на новите сгради, както е било прието дават име, свързано със значимо събитие. Така се появява сградата Плевна, където доста след затварянето на памучото производство, точно преди 20 години се установява първата микропивоварна в Тампере и запазва името – Плевна. В радиопиесата се документирани моменти от пивоварния процес – от свистенето на варилната каца до наливането в чаши на няколко от дванайсетте бири, като освен тях в Плевна правят и три вида сидра, както и медовина.

Единият стаут – Сиперия (посветен на транссибирската железница) е включен в сборника 1001 бири, които трябва да опитате преди да се преселите в отвъдното, отскоро имат и сертифициран органичен био-бок, а това, което е естественият връх е бирата на годината, за която стана дума в началото – екстра IPA със запомнящо се име и образ: Северин. Радиопиесата (а и сайтът им) не споделят кои от С-хмеловете са използвани, но уточнява, че първото мезе в менюто са сухарите (4 евро) – най-скъпоценното нещо за Северин и другарите му. За по-бирено, според вкуса може да се нарекат и бретцели. Но при всички случаи е място, което е добре да запомним.

ПП бирите им със сигурност са по-достойни от българо-съветския експеримент Шипка от 1977, за който капачката не казва дали се е варил в Плевен, Стара Загора или навсякъде, докато московският етикет е от фабриката в Хамовники. Ето описанието на блогъра Павел Егоров – мисля, че няма нужда от превод: „На Хамовниках есть и фирменный бар, где наливают Топвар и нефильтрованное Хамовническое. Также имеются в продаже пиво „Царь пушка“ и „Шипка“ с новым дизайном этикеток. Хамовническое пиво обладает еще более сильным привкусом плохой водопроводной воды, хотя если привыкнуть, то пить можно.”

Engelszell или борбата на стереотипите

Благодарение на отличните бирени комуникатори в Канаал една от най-новите официално признати трапистки пивоварни в света и единствената австрийска – Engelszell вече може да се дегустира и коментира в бързоразвиващата се в бирената си отвореност столица. Не съм голям оптимист за европейските й културни перспективи за 2019, особено след последните проекти за градска среда, където естествените места за срещи на свестни люде все по-настойчиво се игнорират, което пък от своя страна прави шансовете за успех на начинания като това на Канаал все по-големи. Но да се върна към Engelszell и мястото на новите (от това хилядолетие) трапистки бири в затворения клуб на избраниците на всеки уважаващ се бироман и най-вече бирофил.
Асоциацията Автентичен трапистки продукт без да има особено дълга история все пак успява да се отърве от претендиращите за ексклузивност и кълнящи се във вярност към стари рецепти и традиции комерсиални щения към шестоъгълното лого. В последствие, доста от т.н.абатски си правят собствен – по-скоро петоъгълен за призната абатска бира каквото и да значи това, а все повече трапистки манастири заедно с ликьорите, мармаладите и млечните си продукти се обръщат къде с благородни, къде с направо комерсиални подбуди към пивоварството. Дали става дума за възстановяване на съществуващи манастирски пивоварни традиции (Франция – Мот-де-Кат, Белгия – Ахел, Австрия – Енгелсцел), или желание за осребрен престиж, резултатите вече са налице: от шестте към края на миналото хилядолетие, сега имаме цели 11 автентични трапистки пивоварни. Дотук добре. Но сред основните въпроси, освен кой, кога и защо е редно да добавим и как и какво. Дали пивоварната е собствена или временно се ползва тази на съседен братски трапистки манастир също не е толкова формално важно. Брат Томас от Westmalle, когото срещнах при откриването на Achel току-що бе създал първите им бири, но вече напусналият Rochefort брат Антоан, светило в родината си за последните няколко десетилетия е в основата на най-успешната им, tripel. При последното ми влизане в Шиме под секрет ми бе дадено да опитам правената при тях за френските братя отвъд границата Мон-де-кат, която почти с нищо не се различаваше от т.н.червено Шиме. Така че, дали благодарение на братята-пивовари, под чийто контрол трябва да се свещенодейства с варките, крайният резултат е толкова легендарен, колкото са очакванията? Там, където нещата опират до вкус няма място за количествени показатели – кой произвежда и съответно продава повече или по-малко.
Тук вече е борбата на и със стереотипите. С тези нагласи, според които „е прието dubbel да е тъмен и сладък, а tripel – светъл и силно охмелен”. Или обратното –„тайните съставки на нашите рецепти позволяват да съчетаем в един уникален вкус богатството на заобикалящите ни гори и многопластовостта на хоризонта, където отделните силуети изпъкват под различно осветление подобно ароматите на рядък парфюм”. Цитатите са примерни, като онези бъркалки, позволяващи безкраен избор на диджей прякори например. Но става дума за едно и също: за кого са замислени, сварени и предлагани новите трапистки бири? За традиционалистите, които дори и да изневерят на големите си любови от Орвал, Рошфор или Шиме гранд резерв ще се завърнат към тях с реплика „добре, опитахме и новите, не са лоши, като остареят може и да станат”? За снобите, за които и Вествлетерен е на недостойно ниска цена за уникалността си и всеки limited edition е поредното стъпало към рая? Пътят към който нe знаем с какво е постлан, за разлика от този към ада. И там именно ни пресрещат приетите на въоръжение алебарди на маркетинга и тежките ризници на виртуалните армии поклонници. В битките на стереотипите като че ли идеалистите и неофитите, привидно обречени на гибел са в най-изгодна позиция – поне не им се налага да разгадават прекалените комплексности на Грегориус, подготвени като за изпит трето ниво бирен съдия или чичероне в храма на Нинкаси. Спрямо прекалено винените конотации на Грегориус се изправя семплата малцова убеденост на по-светлокосия и слаботелесен Бено, представян също и като saison, но лично за мен по-скоро приличен blonde/pale ale. Да, извън белгийските канони и по-скоро близки до най-слабото и най-силното алкохолно съдържание на Ла Трап, двете бири на Engelszell – иначе майстори на билковите ликьори – са характерни най-вече с използвания мед и елзаска винена мая в Бено. Лично за мен са като онези задължителни изпити, за които при случай разказваш, но едва ли оставят най-добрия спомен в израстването ти, най-вече в собствените ти очи.

Be yourself. The world worships the original

Новите дрехи на бирата – (не) само идентичност?

 

Пет години след написването на „Езикът на бирата”, търсенето на идентичност не само на новите бири изпреварва с темпото си която и да е друга област на пивознанието с изключение може би на почти удвоения брой признати трапистки бири и развитието на бирената култура в България.

Няма как да не се лаская за последното като един търсен резултат от излизането на книгата, невъзможно без вярата и подкрепата на Съюза на пивоварите в България. А някои от неговите членове, включително и най-новите бяха и сред най-дейните в предлагането на нови възможни идентичности – появата на Резерва и Бритос са достатъчно доказателство. При съответните поводи съм писал и за събуждането на лъва, и за белия щърк, и за все по-успешните домашни пивовари. Що се отнася до световните тенденции, мисля че няма нещо подминато или недооценено, като на пропусналите серията за Мондиала в Мюлуз обръщам нарочно внимание към единия от конкурсите – този за дизайна и съответните победители в условните му 3 категории: история, природа и изкуство.

Говорейки за новите дрехи не само на новите бири бих очертал основните промени в тези три категории за последните години след излизането на „Езикът на бирата”.

Започвайки от България, все още търсенията на криейтив-тиймовете се ограничават в първите две, традиционни до голяма степен за повечето големи и средни производители на Стария континент. Сред приятните изключения е предложената от шестима артисти арт-серия на Варщайнер за годишнината им, напомняща донякъде дизайнерските алуминиеви бутилки на мозайките от Барселона на групата Мау-Сан Мигел, упоменати в „Езикът на бирата”. Последните навлизат още по-навътре с новата си бира Blu и посветеното й творческо ателие в реновирания мадридски квартал Маласаня, откъдето като копродукция с Блу тръгват театрални постановки и модни колекции. Всичко това говори за по-авангардни практики от традиционните коледни одежди на 1664 от Кристиан Лакроа, провокативните мексикански черепи на бирите им за Деня на мъртвите или продуктовото позициониране на Хайнекен в поредния филм за Джеймс Бонд.

Североамериканският бум на микропивоварните с неспирен ръст на фона на всеобщия спад на мастодонтите АБ-ИнБев, САБ-Милър и т.н. е съпроводен с несравним засега творчески размах при налагането на нови, по-малко познати или ребрандирани бири, уникални, но и следващи общия поход към по-горчиви бири (IPA/DIPA/APA). Както подчертават от дългогодишната агенция на едни от пионерите (Ню Холанд), след намирането на точната рецепта и добавянето на авторски оттенък и преди изработването на бранд и съответните етикет и сайт, трябва да се разкаже история. Професионалният им подход, изложен пределно ясно чрез инфографика е за препоръчване на всеки работещ за доброто на бирата и клиентите си.

Самодейността е увлекателна и донякъде оправдана при домашните пивовари, където всичко е крафт, но минавайки към представяне и дори дегустация сред приятели, сайтове като http://www.ohbeautifulbeer.com/ са неизчерпаем източник на вдъхновение. Неочаквани, наивистични до детински, карикатурни и дори неразбираеми до невъобразимост – това е само блед опит за обобщение на манията за различност, понякога подчертана в ренесанс на стари шрифтове и псевдо-типизирани визии, криещи изненади като баджът над истинския етикет на Spruce Tip Stout, копродукця на пет ванкувърски микропивоварни.

В продължение на писанията ми за британското чувство за хумор, италианските върхове и каталанските експериментатори, добавям към колекцията си бирени капачки щипка ангажираност – Beercelona: „хубавата бира става от хубава вода, правете си фракинг в собствения двор” и малко цитати по Хемингуей – Bermell: “You love me. You just don’t know it yet.” и Бергман – J W Lees & Co Brewery „Be yourself.The world worships the original.” Въпрос на лични предпочитания, понякога на по-голям или по-малък късмет, особено ако става дума за избор на една от вече 4000-те бири в менюто на любимото ми Делириум кафе в Брюксел, разрастнало се до Делириум вилидж. Не бих съветвал никой от екстремно-ориентираните дегустатори и блогъри да пропуснат новото им пространство с предимно крафт-бири или лекомислено да се доверят на предложенията на отличните им иначе бармани без да са погледнали за какво става дума в отличния им сайт, синтезиращ идеята на поста.

Best World Music Album of 2013 Readers’ Poll

Best World Music Album of 2013 Readers’ Poll.

 

Със сигурност гласуваме. В Уърлд мюзик чартс където е мнението на колегите от обществените станции в ЕС няма друг европроект пред Арката, Сезария и всички испано и португалоезични са отзад, нормално е загрижеността за Мали и подобни фактори да са повлияли на колегите (няма българско гласуване и патриотизъм а ла евровизийки).

Като човек, познаващ дори и тънкостите в бравите на някои врати в дома му в Париж и придружавал го в България по време на турнето с Квадрихромия (когато се зараждаха контакти и идеи прераснали в Арката) мога да споделя – това бе визионер, изпреварил дори и днешния ден (въпреки, че на шега се самоопределяше като трафикант на звуци). Подобна самоирония и самовзискателност не са сред най-често срещащите се. Така че, гласуваме с чиста съвест и стскаме палци!

Zundert – десетата трапистка?!

Краят на ноември – началото на декември 2013 ще се запомнят с две неща от биролозите и бирофилите. Почти едновременното им случване може да е случайно съвпадение във времето, но същността им е доста сходна. В две последователни статии (тук е първата) имам удоволствието да хвърля малко допълнителна светлина към кратките информации на световните агенции. Ето и втората:

Въпросите около включването на Reinheitsgebot в листата на ЮНЕСКО на нематериалното световно културно наследство неизбежно карат запознатите с материята да кажат – ами защо това не се последва и от Кодекса на Хамураби, където за пръв път в света са дават и задължителни цени и наказания, свързани с качеството на бирата или от трапистките бири, чиято общност е на път за последното десетилетие почти да се удвои.

Две от новите трапистки бири, за които говорих преди време – Mont-des-Cats (Франция) и Engelszell (Австрия) вече имат право на шестоъгълния знак за автентичен трапистки продукт, нищо, че френската все още се произвежда в съседния белгийски манастир в Скурмон, чиито течни богатства Chimay отскоро са и в България.

В края на ноември бе представена, а от Никулден вече ще е по магазините в Холандия и Белгия собствената бира на холандския манастир Maria Toevlucht in Zundert (De Kieviet), като името на пивоварната De Kieviet и на бирата Zundert е просто местонахождението на манастира, създаден в края на по-миналия век от братя, напуснали Koeningshoeven. Знаем, че това е другият трапистки манастир в Холандия, чиито бири La Trappe (също вече и у нас!) отново бяха официално признати за автентичен трапистки продукт след прекратяването на „флирта” с мегапивоварната групировка Бавария. Всъщност, трапистката етика и харта за благотворителност и сътрудничество поощряват подобно „роене”, а работата на пивовари от едно абатство в друго винаги е било най-естественото нещо за тях (повече в съответните глави за Ахел и другите трапистки пивоварни в книгата ми „Езикът на бирата”). По този повод не можем да не споменем и работата на братя от Шиме в манастира Св.Йосиф в Спесър, Масачузетс.

Още в 2012 Maria Toevlucht получава от местните власти в Zundert De Kieviet разрешения за изграждане на собствена пивоварна с капацитет 40 хл на варка или 3000 хл годишно, като на страницата им има фотогалерия на етапите от строежа й. Сварената в пролетта на 2013 година първа полутъмна 8 градусова бира вече е бутилирана и дегустирана от колегите от брабантската „Пинтнюз”, определили я като „пикантна и страстна”. Белгийски колеги описват банановите нотки в аромата й, което би могло да значи освен повърхностна ферментация и включването в състава й на определено количество пшеница, а наличието на мед, цитруси и лешници във вкуса е добър атестат за малцовете (със сигурност поне кара, може и кафе пред вид амбъра в цвета) и използвани американски и/или английски ароматни хмелове. В дългия горчивия послевкус се откриват и следи от кориандър – друга любима съставка на традиционните белгийски witte/пшеничени бири, което още веднъж ме кара да мисля за пшеница и/или пшеничен малц.

Любопитен елемент от историята на манастира Maria Toevlucht in Zundert са официалните от 70-те насам дзен-практики там, което със сигурност би допаднало на българските почитатели на бирените медитации.

В скоро време се очаква и присъждането на осмоъгълния знак за автентичен продукт и дотогава пивоварната използва не съвсем официално надписа трапистка в етикета си.

След като кандидатурата им се гласува в АТР (по-скоро необходима формалност, тъй като пивоварната отговаря на всички изисквания за целта – намира се в манастир и произвежда под контрол на монаси), Zundert ще бъде призната за десети член на траписткото семейство. Не се и съмнявам в инициативността на досегашните представители на трапистките бири у нас да я добавят в селекцията си, а ние да обогатим предпочитанията  си. При всички случаи Zundert вече е част от културата на бирата и от естественото разнообразие на универсалния й език.