Engelszell или борбата на стереотипите

Благодарение на отличните бирени комуникатори в Канаал една от най-новите официално признати трапистки пивоварни в света и единствената австрийска – Engelszell вече може да се дегустира и коментира в бързоразвиващата се в бирената си отвореност столица. Не съм голям оптимист за европейските й културни перспективи за 2019, особено след последните проекти за градска среда, където естествените места за срещи на свестни люде все по-настойчиво се игнорират, което пък от своя страна прави шансовете за успех на начинания като това на Канаал все по-големи. Но да се върна към Engelszell и мястото на новите (от това хилядолетие) трапистки бири в затворения клуб на избраниците на всеки уважаващ се бироман и най-вече бирофил.
Асоциацията Автентичен трапистки продукт без да има особено дълга история все пак успява да се отърве от претендиращите за ексклузивност и кълнящи се във вярност към стари рецепти и традиции комерсиални щения към шестоъгълното лого. В последствие, доста от т.н.абатски си правят собствен – по-скоро петоъгълен за призната абатска бира каквото и да значи това, а все повече трапистки манастири заедно с ликьорите, мармаладите и млечните си продукти се обръщат къде с благородни, къде с направо комерсиални подбуди към пивоварството. Дали става дума за възстановяване на съществуващи манастирски пивоварни традиции (Франция – Мот-де-Кат, Белгия – Ахел, Австрия – Енгелсцел), или желание за осребрен престиж, резултатите вече са налице: от шестте към края на миналото хилядолетие, сега имаме цели 11 автентични трапистки пивоварни. Дотук добре. Но сред основните въпроси, освен кой, кога и защо е редно да добавим и как и какво. Дали пивоварната е собствена или временно се ползва тази на съседен братски трапистки манастир също не е толкова формално важно. Брат Томас от Westmalle, когото срещнах при откриването на Achel току-що бе създал първите им бири, но вече напусналият Rochefort брат Антоан, светило в родината си за последните няколко десетилетия е в основата на най-успешната им, tripel. При последното ми влизане в Шиме под секрет ми бе дадено да опитам правената при тях за френските братя отвъд границата Мон-де-кат, която почти с нищо не се различаваше от т.н.червено Шиме. Така че, дали благодарение на братята-пивовари, под чийто контрол трябва да се свещенодейства с варките, крайният резултат е толкова легендарен, колкото са очакванията? Там, където нещата опират до вкус няма място за количествени показатели – кой произвежда и съответно продава повече или по-малко.
Тук вече е борбата на и със стереотипите. С тези нагласи, според които „е прието dubbel да е тъмен и сладък, а tripel – светъл и силно охмелен”. Или обратното –„тайните съставки на нашите рецепти позволяват да съчетаем в един уникален вкус богатството на заобикалящите ни гори и многопластовостта на хоризонта, където отделните силуети изпъкват под различно осветление подобно ароматите на рядък парфюм”. Цитатите са примерни, като онези бъркалки, позволяващи безкраен избор на диджей прякори например. Но става дума за едно и също: за кого са замислени, сварени и предлагани новите трапистки бири? За традиционалистите, които дори и да изневерят на големите си любови от Орвал, Рошфор или Шиме гранд резерв ще се завърнат към тях с реплика „добре, опитахме и новите, не са лоши, като остареят може и да станат”? За снобите, за които и Вествлетерен е на недостойно ниска цена за уникалността си и всеки limited edition е поредното стъпало към рая? Пътят към който нe знаем с какво е постлан, за разлика от този към ада. И там именно ни пресрещат приетите на въоръжение алебарди на маркетинга и тежките ризници на виртуалните армии поклонници. В битките на стереотипите като че ли идеалистите и неофитите, привидно обречени на гибел са в най-изгодна позиция – поне не им се налага да разгадават прекалените комплексности на Грегориус, подготвени като за изпит трето ниво бирен съдия или чичероне в храма на Нинкаси. Спрямо прекалено винените конотации на Грегориус се изправя семплата малцова убеденост на по-светлокосия и слаботелесен Бено, представян също и като saison, но лично за мен по-скоро приличен blonde/pale ale. Да, извън белгийските канони и по-скоро близки до най-слабото и най-силното алкохолно съдържание на Ла Трап, двете бири на Engelszell – иначе майстори на билковите ликьори – са характерни най-вече с използвания мед и елзаска винена мая в Бено. Лично за мен са като онези задължителни изпити, за които при случай разказваш, но едва ли оставят най-добрия спомен в израстването ти, най-вече в собствените ти очи.

Advertisements
Публикувано на бира, вино и тагнато, , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s