Еструна за перкусиониста й Агустин Диасера

Най-сложното и същевременно предизвикателно нещо на проекта бяха страховете ни от срещата както с гласовете, така и с останалите музиканти. Желанието да успеем в събирането на различен опит и култура прави задачата ни още по-трудна и най-положителното във всичко е доброто ни предразположение един към друг. Най-вече от страна на хористите, чиято роля е от най-затворените защото са най-самородни – при тях и при диригента им добротата се проявява съвсем естествено. За тях смесването на жанровете не е самоцел, а най-истинската среща на различни светове в търсене на красотата. От септември, когато бе първият ни контакт напредваме с гигантски крачки и още в първия ден на втората ни среща се разбра, че сме на правилния път, защото всички подхождаме по еднакъв начин. Не става дума въобще за музикантския ни подход – много добре се знае кой е Арканхел, кой – Рено Гарсия-Фонс и кой е Георги Петков. Затова взаимното предразпологане в случая е толкова важно, а най-големият плюс е в тези момчета и момичета – олицетворение на младостта и невинността. Честно казано, беше ни малко страх да не са неопитни, но те нямат умора и не им омръзва да търсят и опитват нови неща, като непрекъснато питат за това, което не разбират дори и извън часовете на репетициите. Тогава искат да навлязат и в твоите светове, в ритмиката на фламенкото, как по-добре да изразят едно или друго и най-вече дали ни харесва това, което вече са постигнали, защото интересът им е истински.
– Има ли нещо, което ако се обърка недай Боже, може да обърне успешния проект в провал?
– Не е въпрос на простота, а на структура. Във всяка музика нещата са като глава лук – махаш горните люспи и отдолу сърцевината е една. Така и ние в момента оголваме традиционния си фолклор от външните обвивки. Така „разголен”, и българският, и испанският фолклор – не говоря само за фламенкото – представят общи характеристики и това се усеща в една от песните, които правим, тя въобще не е фламенко, приспивна е (Nana del cangrejo). Няма някакъв определен ред, който трябва да се следва – всичко, повтарям, е в търсенето на красотата. Затова работата на Георги Петков е отлична – хористите му се оставят на съветите да се отърсят от повърхностното и в края на краищата сами откриват общите ни корени. Въпросът е да си способен в един момент да загърбиш натрупванията и да се върнеш така до първоизточника.
– Не ти ли звучи прекалено утопично това за музиката като универсален език? Има такива, които посмъртно не проговаряш, въпреки че в момента са много популярни.
– Разбира се, не е възможно да постигнеш нещо значимо следвайки схемите на „културно-коректното”, смесването на жанровете защото така е модерно в момента – още в началото на разговора ни посочих за главно търсенето на автентичност. В нея е красотата, без значение дали си българин или испанец. Смесването на езиците ни нито е случайно, нито задължително. Изследваме заедно и намираме допирни точки. Ритми като 6/8 може да са универсални, но това не значи, че испанска фламенко-ритмика в 6/8 може да донесе нещо ново на някоя българска песен в 6/8. Затова вниманието ни е насочено към определени песни, където концепцията може да успее. От 15 дни работа, 14 отиват в намирането на подобна успешна концепция за всяка тема. Концепция, в която никой не проституира със собствената си идентичност. Математически нещата може да изглеждат лесни – хармонията е универсална, метриката – също, както и настройките на инструментите. Затова и има толкова опити за „културно-коректни” смесвания на жанрове във все по-глобализирания свят. Ние обаче решаваме да отидем отвъд. Затова предпочитаме да отделим месеци на проект, в който никой не предоставя просто така музиката си на някаква абстрактна цел. Желанието ни е да изглеждаме едно цяло, което провежда флуиди. Не знам дали вече сме го достигнали, важното е, че това не са поредните музиканти договорени в някой офис да свирят заедно, а съмишленици, в търсене на собствената си култура.
– Рисковете започват с това дали ще се получи. Когато търсиш красотата понякога можеш да се сблъскаш и с обратното. Всички участници взети заедно имаме пет различни публики. Не трябва да се страхуваме за тях, стига да си даваме съзнание, че търсим нещо красиво и привлекателно. Не става дума да искаме да се харесаме на всяка цена на всички. По-скоро публиката ни трябва да е настроена да поеме това, което носим със себе си и сама да реши дали и харесва или не. Иначе можете да запитате някой фламенколог или пурист по отношение на българския фолклор, но нашето убеждение е, че не замърсяваме с нищо нито джаза, нито фламенкото, нито българския фолклор. Добре ще е да успеем пред себе си, прекрасно ще е и ако публиката го оцени. Защото никога няма да посегнем на значимостта на който и да е от съставните елементи, на съответния му смисъл.
– При окончателния подбор на теми интересувате ли се от българския текст?
– Безспорно. По тази причина не правим песни, които имат определена конотация, колкото и да са ни допаднали в музикално отношение. Не че не оставяме една или две именно с цел провокация на публиката. Идеалното ще е от репертоар с двайсетина теми свирим постоянно дванайсетина, а останалите използваме пред различните аудитории в зависимост от това, накъде те самите ни водят. В такъв момент ми се струва, че най-подходящ ще е запис на живо участие, не заради чисто музикалната хармония, а заради хармонията ни със самото място, където се случва концертът. Защото аплаузите говорят на музикантите достатъчно за това доколко са успели именно да хармонизират с публиката си, а не само помежду си. Така ще сме освободени от многобройните си табута и музиката ни ще е в унисон с усещанията, с енергиите, които публиката ни връща.
– Как се оправяте с егото на всеки?
– За мен е лесно – перкусионистът има своето място, а и не съм толкова известен като другите. Те просто прескачат своето его, защото всичко е в името на музиката. Ако не е така, стягаш си куфарите и отиваш да работиш само за един от тях, за Рено, за Антонио или в собствените си проекти. В момента съм само зрител, наблюдаващ как всеки от тримата загърбва егото си, за да не пречи на останалите. Затова и понякога прекарваме часове, в които се обясняваме кое на кого харесва или не, за да може впоследствие да се отдадем на половин час истинско музициране. Тогава се вижда кой кой е, не като его, а като защитник на конкретна музикална идея. Колкото и да ни се иска във всяка тема да звучат всички, накрая подбираме кои струни остават. Не е лесно, като знаеш кой е Рено и какво са българските гласове, как да се лишиш от някоя от тези струни? В това все още са съмненията ни и тук не става дума за борба на различни его.
– Различни ли са струните към душата на българите и испанците?
– Вратата е една и съща. Вътрешните лабиринти са различни. Концептуалната символика на испанското общество предполагам е различна от тази на българското. Но в същината си, всеки индивид носи много собствена магия – като съвкупност и като уникалност, без значение, че носи испанското или българското на родителите си. Но входната врата към всеки е една. Това е честността. Усещането, че няма никаква лъжа. Не говорим нито за Испания, нито за България. Говорим за всяка отделна личност и това е сложното. Знаем, какво даваме, не знаем как ще бъде прието – просто се хвърляме в реката с чистотата си и даваме възможност на всеки да отплава от собствения си пристан.
– Дуендето има ли общо с т.н. „мистерии на българските гласове”?
– Да, много. Ето определението ми за изкуството– това е чувствителността да бъдеш нещо, да направиш нещо. Дуендето и мистериите не се обясняват лесно – това са моментите, когато си провокиран да създадещ нещо специално. И то няма нищо общо нито с математиката в музиката, нито с времето и мястото, където се случва красотата на съзиданието. Не е нещо отделно само за себе си, то е съвкупност, която прави произведението пет минути по-рано и по-късно нещо съвсем различно. То не се контролира, по-скоро е като подреждане в една линия на различни планети – това е търсенето на дуендето във фламенкото и това е мистерията на българските гласове. То не е там през цялото време, час и половина например. През това време ние само създаваме предпоставки то да бъде усетено – може би от теб сега, може би от жената до теб – минута по-късно. Естетиката на красивото ти позволява, ако видиш планетите подредени както ти ги искаш, в този момент да дойде – дори и само за теб – дуендето. И то, и мистериите не са музикални термини, а усещания. Това ми позволява да усещам българските гласове като свои, както може би ти като българин усещаш фламенкото. Може да са само две секунди, да не знаеш езика, но да се е обединило с фактори, които ти носиш в себе си.
– В перкусиите един мой учител ми казваше: вместо да удряш десет пъти като за един долар, удари един път като за десет долара. Интересен е пътят, който изминаваш, докато го намериш – публиката те съпровожда по този път и го усеща също както и ти. Не казвам, че този удар е по-решаващ от даден акорд, но всеки музикант в търсенето си е в непрекъснат диалог с останалите и това е очарованието на момента. Инструментът – китара, глас или танц, няма значение. Прекрасното е, когато Еструна се превръща именно в това търсене, а не просто предлагане на нещата, които всеки носи със себе си. Десет сола на Рено са десет аплауза, но важното е да докараме дуендето пред публиката.

Живото участие на Агустин и Арканхел в Слънчев джаз+ на 20 април заедно с продуцента на проекта Явор Ганчев – тук.

Advertisements
Публикувано на джаз, концерт, музика, фламенко и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s