Историята на пианото от камъчета на татко Бебо

Oстаналата част от разговора ни с Чучо е в подкаста на Слънчев джаз+ тук

– Баща ми винаги е обичал музиката и най-вече пианото. Когато един оркестър е дошъл да свири в Кевикан – нашето село до Хавана, това е впечатлило баща ми, най-вече пианото. Естествено, в къщи не е имало пиано – семейството ни  е било много бедно

–         Искаш да кажеш, че преди баща ти не е имало други музиканти в рода?

–         Не, той е първият.разказвал ми е, как е подреждал едни до други черни камъчета и е започвал да свири – „таратам”. И така докато баба ми не е спечелила една малка сума от лотарията и не е купила с всичките спечелени пари пиано за Бебо. Така баща ми е получил пианото, на което започва да учи сериозно музика.

–         Само не ми казвай, че това е пианото, на което ти започваш да свириш?

–         Ами да – то си стоеше в родната ни къща в Кевикан. На него започнах да уча и аз. На три години вече свирех.

–         Късметлия, не си минал през каменното пиано

–         И то голям късметлия. Не че помня, когато съм бил на три – Бебо ми е казвал, че съм свирил на тези години. Иначе помня първия си учител по пиано, бях на пет. Бебо ми преподаваше пиано, а учителят – солфеж и теория. Е, и пиано. Казваше се Оскар Муньос. Така на 5 започнах да уча класическо пиано, но бях още малък, за да ме приемат в Музикалното училище в Хавана. Трябваше да стана на 9, за да постъпя. И след изпита ме сложиха направо в четвърти курс. Оказа се, че за тези 4 години вкъщи все едно съм изкарал първите три курса и трябваше да започна от четвърти.

–         И си бил сигурно най-малкия?

–         Най-малкия и най-напредналия, защото можех да свиря класика, кубинска традиционна музика и импровизирах – неща, които никой не можеше.

–         Мислиш ли, че си импровизирал заради познанията ти в класиката?

–         Да, защото в основата е класическата музика. Тя ти дава техниката да изразиш идеите, които ти идват.

–         Как се получи при теб това преминаване от техниката до собствените идеи за импровизации?

–         Mисля, че първо дойде идеята. След идеята идва нуждата от техника, за да бъде развита. Не че и двете неща не са важни – като нямаш техника, значи не можеш да достигнеш идеята си.

–         Идеята за възножния афрокубински принос към джаза била ли е реализирана преди прочутите сешъни-дескаргас в Тропикана в средата на 50-те?

–         О, да, разбира се! Всеки допринасяше с начина си на свирене.

–         Това малко или повече съвпада с дебюта ти в Тропикана?

–         Започнах с концерти на девет. Свирих сонати – Моцерт, Бетовен, както и една творба на учителя ми – импровизирахме по нея с приятеля ми на тромпет, бе кубинска музика! А на десет вече имах договор в Тропикана. Току-що бе дошло едно 12-годишно пианистче-гений от Щатите, Робинсон. Идвеше от Чикаго, свиреше рагтайм и буги-вуги. В Хавана бяха луднали по него – „вижте как само свири детенцето!”. И Бебо една вечер ми каза – „тази нощ идваш с мен в Тропикана, за да видиш детето”.

–         Баща ти по това време е артистичен директор на Тропикана, нали?

–         Да, говоря ти още за 1951. Преди шоуто ни запознаха в гримьорната, но не се разбирахме много – той говореше английски, а аз испански. Бяхме на сходна възраст, той ми засвири едно буги, после баща ми каза – свири сега ти. Стори ми се странно, че ме накара да свиря втора част от една соната в до на Моцарт, после един кубински дансон и накрая – буги. Изсвирих и аз своето буги и разбрах, че баща ми е искал да покажа как свиря буги, класика, кубинска музика, че и да импровизирам! И като свърших бе целият оркестър – шоуто предстоеше – появи се един пълничък господин, който заяви – „наети сте и двамата, ще ги разбием – две деца как свирят буги и импровизират!” Представи си каква красота – две деца, на десетина и малко свирят буги. Прибираме се вкъщи – вече бе след 4 сутринта, кабарето работеше до 4. Майка ми седи и ни чака – държи часовника си в ръка, гледа го и пита все пак: „в колко часа се прибирате?” „Остави това” – казва баща ми – „важното е, че има договор в Тропикана! Утре в 7 да е станал за училище, после да поспи и да седне да учи, че децата, които си изкарват прехраната с музика повече не щат да учат” (7:50)

–         Повтори ли се историята с големия ти син, Чучито?

–         Не, с Чучито нещата бяха различни. Той си учеше както си иска, помагах му с каквото можех, но до 16 години бе луд по бейзбола, готвеше се за професионален играч. Дотогава само се борех с него да зареже бейзбола и да прави музика и май успях!

–         Питам те заради момента, когато усети, че можеш да трансформираш чуждите влияния в нещо собствено

–         Мечтаех за това още като дете, бях на 12 като започнах да композирам а на 13-14 имах идеи какво да променям в различните стилове, нещата звучаха в главата ми, но не знаех как да ги изразя. Не знаех докъде да използвам африканската музика, какво да правя с джаза, с класиката. Струва ми се, че донякъде успях с първата си плоча заедно с Пакито де Ривера, казваше се „Чучо Валдес и неговото комбо”. Доста преди „Иракере”. Мисля, че бе 62-63. Когато записах Mambo Influenciado. Синът на Бебо се превърна в Чучо. Влиянието на баща ми не ми бе попречило да тръгна по собствен път и да открия собствен стил.

– По това време, доколкото в Куба има Vieja Trova (по-късно припозната като Буена Виста), Nueva Trova (певците-поети: Силвио Родригес, Пабло Миланес), Irakere – три различни музикални стила, дали е имало някаква борба между тях?

–         Не, не – какво ти съперничество, бяхме толкова различни! След 40-те джаз-баладите родиха филин, след Революцията Силвио и Пабло възпяха епохата си, но бяхме толкова различни! Не че в Иракере не сме имали певци – особено като трябваше да свирим танцувална музика. После се включи сестра ми Майра, чудесен глас!

–         Значи с Омара не сте записвали никога преди 97?

–         Не, тогава бе първият ни албум пиано и глас – Desafio, после този от 2010 и турнето

–         И така се събраха толкова разделените ви пътища?

–         Не само с нея – през 2007 записахме диск и с Пабло и имахме турне, а със Силвио още в 1990 издадохме албум с концерта си на Националния стадион в Чили, Пиночет го нямаше вече.

–         И сега – албум с Буйка…

–         Сегашният ми диск с Конча Буйка бе по поръчка – трябваше да направя музиката на Чавела Варгас да звучи по афро-кубински. Никак не беше лесно. Още повече имах само една седмица. Хубав диск се получи. Заслужихме си Грамито!

– Kak се чувства Чучо с толкова награди?

–          Мисля, че всяка награда като признание е важна като работиш. – дтимулира те, казва ти „добре се справяш”. Не трябва да живееш в преследване на наградите. Но премиите те стимулират в това, което правиш.

–         Сравними ли са с контакта с публиката? Усещаш ли разлика във флуидите като си в клуб и в голяма зала?

–         Много е различно. Като на много други джазмени и мен ми харесва да свиря в малки пространства – като в нюйоркските Вилидж Вангуард, Блу Ноут – тогава усещаш токовете, които публиката ти предава с енергията си. Не казвам, че не е интересно да си в голяма зала, общуването е различно. Не е задължително да правиш шоу, стига публиката да знае за какво е дошла.

–         Етикетите за Иракере и за теб, помагали ли са ти?

–         Как ли не са ни наричали, включително съвременна кубинска музика…

–         Моментите с Бебо в Calle 54 са сред най-разтърсващите преживявания за тези, които ги гледат. Какво е било за теб, когато са били снимките на филма на Труеба?

–         Идеята бе магична. Защото едно е да свириш заедно с някой на концерт, друго е като те снимат за филм. Нашето събиране след толкова години остава живо завинаги. И за него, и за мен бе голяма емоция да можем да свирим след толкова години раздяла. Тук не става дума за двама артисти, които се уважават взаимно. От една страна е бащата и сина, от друга – учителят и ученикът. Няма аналог това, което се случи – не само, защото дотогава не бяхме свирили заедно по такъв начин. И това се усеща от зрителите на филма.

–         Кой от двама ви бе по-горд с другия?

–         Не се разбра. Аз поне не знам. Чувствахме се равни.

–         Усещаше ли и твоето време в другия филм на Труеба, Чико и Рита?

–         Разбира се, сюжетът е измислен. Физическото присъствие – да, бе на баща ми. Той познаваше Рита, аз също. Тя бе сред най-големите кубински певици на времето си. Но най-силната история за мен е тази с дуета с Диего ел Сигала – Лагримас неграс. В разцвета на най-голямото пиратство да продадеш милион диска!

–         Дуендето е вдъхновение, което може да те посети, но може и да не. Трябва да знаеш да чакаш. Цял живот го чакам преди да седна да пишем заедно. Пред пианото е по-голямо. За нас това е дуендето – да можем да свирим по-вдъхновено. Особено това с баща ми като снимахме  Calle 54, като свирихме компарсата на Лекуона. И не бе само едно, бяха няколко дуендета – добри духчета. Прекалена енергия сме излъчвали, и татко, и аз..

Още по темата от автора: архивите на Радио Бинар

Advertisements
Публикувано на джаз, музика, радио, фестивали и тагнато, , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s