Бебо или Кокосовият орех отвън и отвътре

Бебо или Кокосовият орех отвън и отвътре

Кинематографичността на афро-карибския джаз може не само да бъде сравнявана с тази на луизианския или нюйоркския, но в дадени случаи (не говоря за For Love Or Country за Артуро Сандовал) дори я и надминава. Особено като говорим за „втората младост” на големите кубински майстори – сред главните виновници за преоткриването им стоят европейски режисьори като Вим Вендерс (Buena Vista Social Club) и Фернандо Труеба (Calle 54). Горе-долу по едно и също време – средата на 90-те – именно Европа им отдава заслуженото, а останалите на Острова музиканти стават солидна основа за албумите, включително в Bebo rides again, записан след над три десетилетия мълчание.
И преди сме говорили за чисто музикалните поредици „за приятели” на Труеба, за документалния „Чудото от Кандеал” с Бебо като гост на Каролиньош Браун и за последната – при това анимационна – творба за и с Бебо Валдес. Сега, когато Бебо току-що се е преселил на небесния сешън ето накратко още няколко „жалонни” момента от концертната му кариера в компанията на различни творци с Дуенде. Естрея Моренте (като Лили) бе само поредната – и за съжаление сред последните млади звезди на небосклона на Бебо, с рождено име Дионисио. Преди нея Диего Сигала изстена Lágrimas Negras и в интерес на истината, когато пожела да повтори успеха им без Бебо и Труеба с Dos Lágrimas се оказа, че дуендето не го бе посетило. Разбира се, други двама по-млади и не по-малко превъзходни испански фламенко-джаз артисти вече бяха заели полагащото им се място до кубинския маестро след учстието си в Lágrimas Negras. Китарата на Ниньо Хоселе и най-вече контрабасът на Хавиер Колина за пореден път доведоха изкушените до прозрението за единението в многообразността на карибската „тъмнокафява” музика с европейските й съответствия и най-вече със средиземноморската „млечнобяла”. Кокосовият орех отвън и отвътре и играта на думи в Con poco coco (в кубинския испански – синоним на глава, разсъдък) са запазена марка над половин век за Бебо още от годините му на музикален директор на Тропикана. Оттам минават джазмени от Рой Хайнс до Сара Воун, но най-вече (около 4 сутринта) се ражат прочутите му descargas. Самият Норман Гранц не вярва, че кубинци могат да свирят джаз и не дочаква в хаванското студио Panart закъсняващият за демозаписа Бебо. Освен предвидените класики (вкл. Blues for André, с който започва и „Чико и Рита”, а в нюйоркския концерт на Бебо и Хавиер е почти на финала – и в двата случая с име Bebo’s Blues) има малко време и за descarga – така на 16 септември 1952 се ражда първият запис на Con poco coco. Но във версията от 2005 за кой ли път лявата му ръка прави наистина ненужен перкусионист. Цитатите от Old Devil Moon и El Manicero разширяват фокуса на ритмиката и загатват това, което ни чака в последователните интроспекции по Лекуона (Andalucía, Siboney) и особено в предфиналния реприз на El Manicero с майсторския лък на Хавиер. Изпъкващата му бас-интродукция в Si te contara (незабравима е и версията на Колина с „откритието ни” Силвия Перес) предвещава ураган от нежност изпод пръстите на вече 87-годишния Бебо – достатъчно зрял за да изсвири есенцията си, и то без да я налага. Казва, че не помни историята за първия си досег с музиката, разказвана от майка му – бил е на пет годинки, когато прекарва цяла вечер до пианото на Антонио Ромеу (впоследствие свирят заедно в Тропикана). Впечатлен до немай къде, на следващата сутрин си „построява” пиано от подредени камъчета, на които си потропва, докато припява на спомена си от предната вечер в нозете на маестрото. Вярна или измислена, тази история го следва до последния му дъх и той въпреки всичките си Грами предпочита да признава, че продължава да се учи – „особено от фламенкосите” (интервю в Мадрид пред Есекиел Пас в 2003). Две години по-късно, в наистина легендарния Village Vanguard (1935) публиката дори припява на Бебо и Хавиер в Bilongo (La negra Tomasa), които завършват неслучайно с парчето, записано от автора му Бил Еванс в същия клуб 42 години по-рано (особено емотивна е и версията, която Ниньо Хоселе прави впоследствие на същия Waltz for Debby). „Колкото повече напредваше концертът, толкова повече ставаше ясно как за Бебо нямат никакво значение нито мястото, нито времето” – пише критикът Бен Ратлиф ден по-късно в Ню Йорк Таймс. Нещо, което усещаме всеки път, когато слушаме Бебо – със и без Чучо, Диего, Хавиер, Ниньо, Естрея.
Концертът на Бебо и Хавиер във Village Vanguard – на 24 март в Дуенде по радио Бинар (22:40-23:40), както и в два поредни Слънчев джаз+ (на 30 март и 6 април), естествено – с последващ подкаст в Радио Бинар. Версиите, за които току-що стана дума (Ниньо Хоселе, Силвия Перес) и кубинските им съответствия с Ибраим Ферер и дуото на Чучо Валдес с Омара Портуондо са завършек на мини-поредицата Con poco coco в памет на Бебо (от 23:40)

Advertisements
Публикувано на афрокубизъм, джаз, кино, концерт, радио и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s