Естрея от съзвездието Моренте

Не е нужно да знаеш добре испански, за да разбереш, че Естрея е звезда. Познавайки природата на баща й, един от най-големите фламенко-певци Енрике Моренте, не вярвам изборът му на име за първородната си дъщеря да носи претенциозността на артиста към ефемерната слава. По-скоро става дума за почит към вечни думи като душа, дух (дуенде), любов. Когато Енрике моделира някои от песните в четвъртия за над десетгодишната вече кариера на дъщеря му, настоява някои от тези думи да се появяват самостоятелно в песните – така както старите кантаори са ги включвали в припевите си – за сила, за магия.
Идеята за албума на Естрея „Автопортрет” идва на един неин концерт в Лондон, където пред гримьорната я чака Майкъл Наймън с всичките си дискове. Една от композициите му, почти на годините на Естрея толкова я впечатлява, че решава да я съчетае с една поема на Сан Хуан де ла Крус. Следва сцена като от приказките: дояждат си гаспачото в сянката на Аламбра и Майкъл Наймън й признава, че до този момент е считал творбата си за незавършена. Дискът започва с още едно съвместно парче на двамата – Pregon de las Moras, която Естрея винаги включва в концертите си. Симфоничното звучене на прегона, чието оригинално предназначение е да предлага за продан нещо, не ни учудва особено – оркестърът и хорът на БНР са били сред предпочитаните сподвижници на Енрике Моренте („майка ми дори го ревнуваше като пътуваше сам в България” ни разказваше Естрея вечерта след концерта си на Джаzz+). Разширяващ хоризонтите на фламенкото в посоката, предначертана от Камарон и Пако де Лусия, Енрике се радва на свободата на дъщеря си в съчетаването на текстовете на Лорка и джаз-идиома на Пат Матини, който да напомним, се появява още в документалния филм „Моренте сънува (мечтае) Аламбра” – редовно присъстващ в плейлистите на Дуенде и Слънчев джаз+.
Самият Пако обещава да изсвири Seguirillas de la verdad (там откриваме Лорка) и Естрея след записа споделя, че не можеш да пееш сегириас без да си се намъчил. В противоположния регистър на чувствата – булериас – я води китарата на още един от „кръстниците” на Дуенде, Томатито. Няма да е пресилено да кажем, че в Автопортрета на Естрея свои краски нанасят най-големите във фламенко-измеренията – братя Кармона от Кетама (песента е за Естрея в търсене на пътеводната си звезда-естрея), Монтоита (в памет на великата Лола Флорес), Висенте Амиго, Алфредо Лагос и Исидро Муньос. Страничен поглед от/към Куба дава Ален Перес, „човекът-оркестър” избрал Мадрид за втора родина. Заслужава вниманието ни многопластовостта в привидно шеговитата им Cuba – Cai (както се произнася Кадис, градът по чието подобие се заражда Хавана), последвана от обясняващата я La Habanera Imposible. Останалите теми в албума ни показват съпричастността на Естрея към африканските емигранти пристигащи по море с риск за живота си (Бембон) и отдадеността й към традициите на коридата (Тангос торерос – все пак е омъжена за един от най-добрите торероси, Хавиер Конде). Но за да бъде автобиографичността завършена все пак не можем да не отбележим финалния дует – не виртуален за разлика от толкова много подобни „почити” – Адажиото на баща и дъщеря от съзвездието Моренте. Името казва всичко за албума замислен и продуциран от преждевременно напусналия земния си път Енрике, който ни гледа както от корицата на диска, така и от едноименното съзвездие над ненамечтаната Аламбра.

Advertisements
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s