ЮНЕСКО и декларациите по повод Международния ден на джаза – So What?

Традиционно, в началото предлагам подкаста j0428, който да слушате, докато четете нататък.

Когато едно нещо ти дава до голяма степен смисъл на живота, да не говоря ако трябва и да те изхранва или поне помага в плащането на сметката за водата, първичната реакция като разбереш, че ръководената от българка световна организация под натиска на един от посланиците й на добра воля (авторът на „Хамелеонът”), решава да определи Представата за джаза на ЮНЕСКО(цял) един ден в годината на джаза, е да цитираш Майлз: “So What”?

Денят се пада след рождения такъв на Дюк Елингтън, може би поради спекулациите около този на Луи, харочен на 4 юли и както бе разтръбено, се отбеляза пред 1200 души Хърби и приятели на бис в ЮНЕСКОв седалището на ЮНЕСКО (Париж), а дни по-късно и в Ню Орлийнс и Ню Йорк – претендиращите с право за люлки на джаза градове. В останалите части на света, както се изрази звучно в над 30-годишното си предаване по испанското национално Радио 3 приятелят ми Сифу – „ни туруру”.

Спуснатите височайши постулати (например – за ролята на джаза като „средство за общуване и преодоляване на различията” (по Ирина Бокова) за всеки един от нас, които дишаме свободата и обречеността на вечност музика са колкото навременни, толкова и наивистични. Но и достатъчно сериозни като поредното добро намерение, застилащо ежедневния път към ада на създателите и разпространителите на едно от малкото естествени изкуства. При това създадено от обезправени, низши, да си го кажем направо – робски прослойки в зараждащото се демократично общество, където успоредно с джаза, растат и световните му хегемонистични тежнения. Демокрация и мир чрез джаз – културните посланичества в средата на миналия век от страна на американските бигбендове и гласа на Уилис Коновър се рециклират в идеята на Хърби, Ди Ди и Данило Перес, а в случая със София – с концерта на

Тони Дончев, диригент на Биг-бенда на БНР

Тони Дончев, Диригент на Биг-бенда на БНР

Биг-бенда на БНР в градинката пред Народния.

Нарочно не посветих специално предаване на случая – всяко едно е достатъчно специално. По същата причина не поздравявам дамите с деня на жената, нито трудещите се с почивния ден на труда. Или както казваше един тонрежисьор, с който работих доста време по повод демократичните напъни на главния си редактор за промяна на програмната схема: „всеки ден джаз+, а през сряда новини”.

Оказа се, че над година живея по-щастлив без т.н.новини. Не че не правя Джаз+ за медия, която сигурно го заслужава. Но когато столицата, кандидатстваща за европейска културна такава решава, че смешните минимални петцифрови суми могат да бъдат спестени от подпомагането на подобни международни джаз-форуми, въпросът с Деня на джаза придобива друг смисъл. Няма да ми омръзне да давам примера с ползите от институциализираните джаз-фестивали във Франция от началото на 80-те до ден днешен, без значение смяната на правителства и президенти. (Специално за не-франкофоните е този линк с кратко и ясно обяснение на английски).

Да, той би имал смисъл за онези, които ще разберат за него от сутрешните новини. За по-предвидливите, които ще изкрънкат петорен бюджет за провеждането му следващата година с млади музиканти, на които едва ли ще платят повече от едно клубно свирене, но за пиарство и „отразяване” ще дадат многократно повече. И ще се отчетат в националната комисия за ЮНЕСКО, дори и може да си осигурят бюджетеца за по-следващата година. От което джаз-идеята няма да загуби, но и едва ли ще спечели. Керванът (по Елингтън) ще си върви през пустинята. Карандила джъниър дай Боже ще се отдалечават от рисковата група, както и децата от Кандеал благодарение на Каролиньош Браун. Които със сигурност са по-истински посланици от Хърби или Уинтън с многомилионния му бюджет за консервация на американското културно наследство. Което сигурно по политически съображения (нали помните, че този мастодонт не си плащаше дълго време вноските в ЮНЕСКО) още не е включено, за разлика от нашите Бистришки баби, фламенкото, сибилите от Каталуния или малоите от Реюнион в нематериалното културно наследство на човечеството. Но след някоя и друга щедра вноска, както казваше Пипи, „това което не е, може и да стане”. А съветничката на Хърби в ЮНЕСКО в интервюто си пред приятелите от ТСФ Джаз-Париж направо си го потвърди „да, Международният ден на джаза е само началото за признаването на джаза за първото американско нематериално културно наследство“.

Как да не си падаш по нематериалните неща!

 

Advertisements
Публикувано на джаз, дипломация, концерт, политика, фестивали, юнеско световно наследство и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

One Response to ЮНЕСКО и декларациите по повод Международния ден на джаза – So What?

  1. Elena каза:

    Намирам за изключително глупава съпоставката между Бистришките баби и каквато и да било форма ня джаза. Единственото, което тя издава е дълбока некомпетентност.
    В нашата държава преживяхме напъните кирилицата да бъде нематериално наследство, каквото тя очевидно не е. Сега се напъваме Търновската книжовна школа да бъде нематериално наследство, каквото и тя очеводно не е. Че защо и да не обговорим и джаза, след като трябва да се намираме на приказки и да запълваме сайтове и страници.
    А за справка какво е това нематериално наследство – вж. Конвенцията на ЮНЕСКО от 2003 – публикувана е и на български на сайта на международната организация.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s