IQ или (Не)утолимата жажда

Слушайте подкаста j0421 с финал от приятеля ни Роберто Фонсека. В него той свири от сцената на парижкия клуб Duc des Lombards

Roberto Fonseca - Duc des Lombards 16 4 2012

посветеното ни парче “Bulgarian” с добавени български хорови гласове. Това е единственото парче извън програмата на последния му албум Yo, премиерно представен там в средата на април.

Сега слушам целия му албум – ще го програмирам в няколко последователни Джаз+ и със сигурност в Дуенде, когато тръгне онлайн.

Roberto Fonseca - Yo

Неутолим в жаждата си за другост, както и напоителен в предлаганата си идентичност, Фонсека раздробява представите ни за универсално или уърлд звучене на привидно отделни съставки, които в края на албума ремиксира до пост-електро, каквото и да значи това.

Дегустацията на отделните съставки – от гнауа, през йоруба до ранна електроакустика е по-скоро за ценители, на които в края на албума предстои трудно утолимо ожадняване. То е и част от изсвирения екзистенциален въпрос Quien soy yo, но и от далеч не примиренческия саунд на Asi es la vida. Достойно развитие на по-старата му тема Lo que me hace vivir.

За преплетените истории на този живот става дума и в присъствието на Роберто Фонсека в последните проекти на Омара Портуондо.

ph.Livio Delgado

С която едва ли си е говорил за България, но не е излишно да напомня за нейната версия на „Моя страна”, която преди почти половин век представи на Орфея за да утоли жаждата на журито, но когато една песен става (и френската й версия го доказа), тя просто си остава. Затова като се срещнахме през 2000-та в Ла Рошел, това бе първото, което Омара ми изпя пред репортерския микрофон и никак не се учудих, когато с нея започна пресконференцията си в София няколко години по-късно. В интерес на истината (след малко ща разберете защо), придружаващата я компаньера от посолството неколкократно „намекна” на колегите да се въздържат от въпроси извън музиката.

И ако се отплеснах по собствените си спомени, то е заради един музикант от средното поколение кубински джазмени – това между Омара и Роберто. Неговият

Dear Diz

последен албум е обяснение на братството му с Дизи и започва именно със спомен за първата му среща с Дизи на един от доковете на пристанището на Хавана. Тогава Артуро е на 27 и дори не смее да каже на Дизи, че свири като него на тромпет. Дизи ще го разбере още същата вечер, когато го водят на концерт на най-добрата за времето си кубинска група, „Иракере”. Отново малко лирично отклонение – когато „Иракере” бяха в България в 80-те, зала „Георги Кирков” на бившия партиен дом бе обсадена от почитателите им, а вътре имаше само поканени от кубинското посолство и комитета за култура отговорни другари. Покойният вече перкусионист Тата Гуинес и самият Артуро бяха доста учудени на рехавата публика и ме попитаха имам ли обяснение. (По това време бях на годините, когато Артуро среща Диз и почти като него бях преводач-придружител „на повикване” – като възникнеше спешна нужда за „необичайни гости” (авторът на El Bodeguero, Росендо Руис бе един от тях) знаеха, че могат да разчитат на мен и да ги мъкна по джаз-срещи, сешъни, клубове като този в Операта и т.н. – все „непрестижни” занимания далеч от софрите и резиденциите). Казах им как стотици техни фенове, при това истинските, а не поканените другари в залата просто нямат достъп. „Тогава няма да се качим на сцената докато не ги пуснат, разчитам на теб да го преведеш на организаторите без да ги обидиш” – бе солидарното решение на „Иракере”. Задните редове се изпълниха за броени минути. Няколко години по-късно, Артуро вече бе част от оркестъра на

Автографът на Дизи

Дизи и така и не се върна в Куба. Всички помним разкошния филм, където Анди Гарсия претворява историята му и в едно от участията на Сандовал дори заема мястото на Тата на перкусиите. Интересното на този концерт от средата на 2011 в Холивуд Боул е, че Артуро категорично отказва да се качи дори за едно парче съвместно с Буена Виста и най-вече с Омара, тъй като я смята за официален представител на режима на Кастро. А жаждата му за свобода и демокрация не може да допусне подобен компромис.

Така че, говорим ли за кубински джазмени, трудно можем да ги вместим в IQ (It Quenches)американските представи за IQ (в смисъл на It Quenches, утоляващи). Mani Salado (Salt Peanuts!) на Дизи с тромпета на Артуро и в компанията на Боб Минцер и Гари Бъртън не са единствено виновни за тази непосилна жажда. Така е, когато нещата са Con Alma.

Естествено, и този албум ще стане част от майския ми плейлист.

Advertisements
Публикувано на бира, концерт, музика, политика, фестивали и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s