Четвърт век Д’Жаз в Невер

Докато четете, слушайте подкаста j+1119 със записи от току-що завършилото

Визията за 25-то издание на фестивала

25-о издание на Международните джаз срещи в Невер, Бургундия.

Когато съм говорил и писал за предишните издания на Международните джаз-срещи в Невер съм отбелязвал отвореността му към други художествени жанрове и изящният микс на музикални тенденции в орбитите на джаза.

И тази година се срещнахме с коментираните фотографски джаз-импровизации на един от най-големите – Ги льо Керек.

Light and Day на Guy Le Querrec. Какво ли пие Дизи?

Само ви напомням, че той е с едни от най-интересните френски музиканти по време на американските им авантюри (Луи Склавис с музикантите на Принс) или африканските им турове (Анри Тексие, Даниел Юмер), които след 2 съвместни албума с негови снимки правят трети, вдъхновен от неговата визия за места, където те не са ходили. Преди пет години, в Невер бе представен и поредният фотоалбум на Ги.

В тазгодишната програма бяха включени няколко визуални спектакли, първият от който нямаше как да видя на живо – Акош С (сакс) и Йозеф Надж (танц, рисунки на живо), но изложбата

Гарваните - Йозеф Надж

на последния с творби, създадени по спектакъла (и обратното) се вписва чудесно в есенната гледка към

залез над моста на Лоара, личен архив

Лоара, на чийто бряг е фестивалната сцена.

Киното и джазът като деца на последното столетие си споделят често идеите и музикантите – затова не бе случайно, че 100-годишнината на Нино Рота, по-известен с музиката си към филми-епохи сами по себе си, бе почетен от музиканти от различни поколения и тенденции. Вече съм ви пускал в Слънчев джаз+

cн. bruce milpied

Ришар Галиано и Ла Страда квинтет (свирили в началото на фестивала) и ми бе адски странно американското фънки-роки-джази формирование Sex Mob

cн. Mikes Schreiber

на нюйорксия тромпетист Стивън Бърнстейн (Lounge Lizards) минаващо от Рота през Елингтън до музиките на Бонд, Джеймс Бонд. Посвещенията са нещо нормално в джаза – и за по-младите, но и за утвърдените артисти като че ли няма нищо по-естествено да се обръщат с композициите си към творци и други личности, от които в един или друг момент са били повлиявани.

В тазгодишния пантеон на музиката бяха почетени Джими Хендрикс (Journal intime), Чарли Паркър (Джанго Бейтс), почти неизвестният в България лидер на френския фрий-джаз Морис Мерл със запомняща се смяна на ролите в създадените от него

cн. Nicolas Beaume

ARFI – връстниците му бяха в програминга с двата си лаптопа, младите осигуряваха брас-секцията. Ако изключа няколко прекалено агресивни брейкбийта в началото, спектакълът бе изключително балансиран с акустичната си естетика обогатена от интелигентни електронни решения.

Като допълнения в търсенията ми по темата „джаз и политика“ дойдоха двете последователни италиански вечери – Франческо Беарзати Тинисима квартет

cн. Valentino Griscioli

с „X (Suite for Malcolm)“ и Джовани Гиди тентет „The Unknown Rebel band“ посветен на анонимните борци срещу тоталитаризма. Сходни „политизирани“ заявки, но с коренно различна трактовка и влияние върху публиката. В първия случай, фигурата на чернокожия активист, вече представена с актуалния по негово време джаз-идиом (Terence Blanchard) намери едно вдъхновено мултимедийно пресъздаване с прожектираната черно-бяла визия на Франческо Качо, но най-вече с разнообразните авторски търсения най-вече на браса. За съжаление въпреки приповдигнатото настроение в публичната дискусия преди концерта (отново браво на водещия, познат ни и от Victoires du Jazz Джонатан Дюкло-Акрилович

Джонатан, Ги льо Керек и директорът на фестивала Роже Фонтанел (личен архив)

), когато пианистът Джовани Гуиди обяви освобождението на Италия от Берлускони, концертът не успя да оправдае очакванията ми. Поредицата от клишета (бисът с Бела чао), колажи и балади били те и испански (Герника) не съумяха да убедят нито преживелият тоталитаризма, нито колегите ми от консервативния, но демократичен Албион, да не говоря за бунтарите-франсета. Което само се вписа в тезата ми, че джазът като демократична музика няма нужда да е експлицитен и обвързан с категорични послания, които така или иначе тези, които харесваме музиката, носим в себе си. (Само една нарцистична скоба: аплаузите за усилията на Джаз+ фестивал от френската публика на една от тези дискусии за състоянието на европейските джаз-сцени). Наистина жалко за първи жив допир до музиканти като тези на Гуиди.

cн. andrea boccalini

В миналогодишното си предаване за Д’Жаз и в поста си тук обърнах внимание върху безплатните концерти на обяд в една бивша изба, където соло импровизатори провокират и неизкушените от джаза да открият себе си в тази далеч не толкова неразбираема музика и да ги възпитат в постоянство при посещенията на концерти и фестивали. Четвърт век не е нито много, нито малко, но наистина поне във Франция се говори за феномена на неверската публика. Говорим си с Франк Бержеро, главен редактор на Jazz magazine/Jazzman доколко специализираните медии имат влияние върху нестихващия поне във Франция интерес към джаза и доколко отношение към това имат периферните и/или актуалните жанрове около джаза, накратко какво за него е концепцията за джаз+. Без да е сектант, Франк държи поверените му списания да не се занимават с джази, малко нещо джаз и други приближености. Съгласен е, че електрото и етното докарват нова, предимно млада публика, но предпочита тя самада стига до нуждата от повече информация за джаза, без да става амалгама, където всеки говори за всичко. Друг водещ джаз-критик – Франсис Марманд (в-к Монд) напротив, не държи разбирането на джаза да е приоритет. „Ако съм разбрал нещо, загубвам интерес към него“ – краен е Марманд. Но и двамата не обвиняват кризата за евентуални неблагополучия в областта на джаза. Не може да има криза там, където културата е останала необходимост. Не че не е била такава и преди построяването на магистрали, които не са най-големия коз на централна Бургундия, да не говоря, че тепърва има дебати за или против TGV (сега до Париж се пътува за около 2 часа). Но хората с еднаква отдаденост пълнят залите за френски имена като

cн. Jean-Marc Lubrano

Мишел Портал и Боян З или символи на латино-джаза като Еди Палмиери. Най-скъпите билети са до 25 евро, за студенти и безработни – до 16, за ученици – 8.

Връщайки се на безплатните представления, за мен отдавна те са гарантирани открития на търсещи инструменталисти. Наскоро бях разглеждал тук случаите на най-известните артизани-лютиери, затова с удоволствие добавям в палитрата им италианския китарист

cн. Nanni Angeli

Паоло Анджели (+лък и допълнителни струни в друга равнина) и най-вече британският ветеран-контрабасист Бари Гай.

сн. архив на фестивала

Метални пръчки, резониращи в горния край на грифа или около магаренцето, смяна на лъка с палки за ксилофон и най-вече в истинския смисъл на думата, физическа борба за оцеляване на музиканта, нападнат от развилнелия се инструмент – всичко това събрано в по-малко от час интензивни импровизации, които не могат да оставят публиката равнодушна.

И тъй като стана дума за пространствени и физически усещания, които не са сред най-често срещаните изразни средства в джаза, не мога да завърша по друг начин, освен със своя coup de coeur, макар и очакван. Спектакълът се появява преди две години на едно площадче в Авиньон. Едноименният най-престижен театрален фестивал го поръчва на

cн. raynaud de lage

Мелиса фон Вепи –  „небесна артистка“, завършила циркова акробатика. Къде е джазът, ще попитате, и с право. Пианистът е Стефан Олива, импровизатор, предимно свързан (отново!) с киното. Той въвежда публиката, тя седи на една табуретка, зад нея квадрат от 12 огледала, в които зрителите засега откриват само спокойните си отражения. Светлините угасват и Мелиса под акомпанимента на пианото (също огледало за Стефан) се втурва в търсенето на образа си, за да стигне до поглъщането си (отново!) от огледалото, преминава от обратната му страна, една съща Алиса. Огледалото е закрепено на трапец, а физическата й борба за надвиване на тъмните, скришните, блестящите и режещите страни вдъхновява поредното импровизационно чудо, което оставя без дъх и публика, и артисти. Половин час е минал неусетно, съпреживяването е на границата на жестокото – всъщност може би другото име на художествената измислица/истина? За отговор няма да стигне четвърт век, и не само.

Невер-София

Людмил Фотев

Advertisements
Публикувано на виолончело, джаз, кино, концерт, музика, политика, jazz et politique, радио и тагнато, . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s