Boris Vian, но не по Carla Bruni

Слушайте j0709 – подкаст на Слънчев джаз+, започващ с Виан в оригинал, докато четете продължението. Всъщност първоначалният текст бе по поръчка на тогавашната главна редакторка на лицензионно списание за специалния им „Ах, този джаз“ брой. Одобри го, заедно с още два текста и… така и не го публикува. Били се биели с по-лежерния тон. Всъщност бе права – Виан няма място на съседни страници с корифеи на несериозното в национален мащаб, взимащи се обаче надинституционно.

После Владо Гаджев го хареса за месечната притурка на бизнес-издание, което в започващата криза съкрати естествено културната притурка (колко хубаво име само!).

Тъкмо бях решил да го пусна поне в блога си – току-що бе починала и вдовицата на Виан, за която става дума в текста и чиято фондация любезно предостави архивни единици за илюстрации, когато главният редактор на друго лицензно издание, най-вече заради любов към джаза, но според мнителни хора, и за да замаже гафа на колегата си, взе, че го публикува. Ето как изглежда. Вече бях направил поредица предавания с неговия принос в джаза, но за случая събрах няколко парчета от различни периоди и няколко актуални интерпретации. Повече от сигурно бе, че в тях няма място за La valse des mannequins на актуалната съпруга на френския президент. Ето и пълният текст и илюстрациите на Fond’action Boris Vian (Merci!)

„Sans le jazz, la vie serait une erreur !*“

(*без джаза животът би бил една грешка)

 

Авторът на тази фраза не може да не е джазмен. Човек, който се интересува от джаз, обича, слуша, прави джаз. И не само. Ако джазът от век и нещо е част от света, едва ли е само заради т.н. “джазмени”. Понякога те са всезнайковци, друг път ексцентрици, сноби или маргинали от нишата на “интелектуалците”. Същият автор казва по техен адрес: “странно защо имащи се за образовани хора, изпитват такова желание да досаждат на останалите”. Те едва ли усещат джазмените по призвание, не ги разбират или поне не приживе. Затова предпочитам да ситуирам един истински джазмен. Като студент мечтаех някой ден да го превеждам на български, но знаех, че нямам неговата инвенция на писател и провокатор. Сега, 90 години от рождението му, откривам все нови щрихи в кратката му биография. В оттенъците на сивото на изпитите му бузи, намираме дъха на джобния му тромпет. Но още ненавършил 30 и лекарите му забраняват да свири. 10 години откакто е гледал на живо Дюк Елингтън и това е преобърнало живота му. Ще сподели: “в живота имат значение две неща: любовта и музиката на Дюк”. Когато се запознават, Дюк става кръстник на дъщеря му. Междувременно нашият джазмен организира партита за по 300-400 души в двора на родителите си извън Париж, където се танцува – нормално за времето: джаз. След Голямата депресия в 1929 баща му се разорява и заедно със семейството си заживяват в пристройката за градинарите, а къщата се взима от фамилията Менухин – родителите на Йехуди, който е малко по-голям от нашия човек и двамата често играят шах.

Две години след края на Втората световна нашият джазмен издава два романа. Те се продават слабо и за огорчение на автора им не получават Prix de la Pleiade. Финансите му са в колапс, бракът – също. За възстановяване свири в един новооткрит клуб до Сен-Жермен,

архив Фонд'акция Виан

“Табу”. Не го търсете, отдавна е закрит. Името казва всичко: сборище на рушителите на табута. Екзистенциалистите си падат по джаза, а Майлс Дейвис намира музата си сред тях. Във филма на Arte “Une Vie Jazz” ги виждаме всички заедно, коментарът е: “той успя да наложи стила на джаза в отношението си със Сартр и останалите: няма никаква йерархия, всеки е сам за себе си – свободен и творец.” Започват джаз-хрониките му в ляв всекидневник. В битката на консервативния джаз (какъвто е свирил самият той) с би-бопа, застава на страната на новото, олицетворявано от Дизи Гилеспи и го въвежда (както и Чарли Паркър) в клубовете на Сен-Жермен. Две нови джаз-списания също разчитат на острия му език.

Трябва ли джаз-критикът да е музикант?

Напуска държавната служба на инженер в Агенцията по стандартизация и описва нестандартните си изобретения в собствените си романи и в бюлетините на Колежа по патафизика, виртуална наука за въображаеми решения от края на 19-и. Философски фарс, позволяващ всяка загуба да се приеме в нейната относителност. Заедно с Hot Club de France, това са организациите, в които нашият джазмен членува. Там са и Йонеско, Превер, Кьоно. Превежда и въвежда непознати за Европа художествени жанрове: от фантастиката (преводач е на Рей Бредбъри) до рокендрола (автор е на първите подигравателни рок-хитове в родината си, като вкарва в употреба френски термин за хит: tube). Като артистичен директор на филиала на Филипс Рекърдс създава поредицата “Джаз за всички”. Има забрана да звучи по държавното радио заради своя песен, която и досега е сред любимите на бунтарите по света. Преследван е и за “нарушаване на добрите нрави” в една от първите му книги (под псевдонима Върнън Съливан, съставно от любимите му музиканти Върнън Стори, саксофон и Джо Съливан, пиано). Осъден е на 15 дни затвор и на мига е амнистиран. Не е анархист, но и не си плаща данъците –няма с какво. Изразява публично прозрението си, че най-лошото в една държава е когато тя стане заложник на силовите си структури. В непрекъсната гонитба с живота – твърди, че няма да доживее до 40 и както ще видим, с право – хвърля се в малкото художествени жанрове, където още не се е пробвал. Успехът е променлив – малко са ценените му картини (подписани с анаграма на името му: Bison Ravi, букв. “доволният бизон”), повече – пиесите и песните на границите с джаза. Едно от истинските му признания приживе са либретата му за две опери, които днес не са обект на възхищение. Киното? Снима се с Жана Моро в “Опасни връзки” на Роже Вадим. Успява заедно с Луи Мал да убеди Майлс Дейвис да изсвири музиката в “Асансьор към ешафода”. Всичко, с което се захваща е обречено да го връща по различен начин към джаза. Месец преди смъртта си, интервюиран дали не се изморява по цял ден да слуша джаз и какво си пуска вкъщи отговаря, че не може и дума да става за умора: има 30 тонколони и в момента слуша Каунт Бейзи, един от любимите му оркестри. Смъртта го застига на предпремиерна прожекция на филм по скандалната му книга, писана под псевдоним. Разочарован от адаптацията и снимките, иска да му махнат името от финалните надписи. След първите кадри успява да промърмори колко недостоверни са героите и душата му отлита. На небето, за разлика от родната му Франция едва ли има стачки**.

** Въпросният джазмен е роден пред вратите на болницата (заради стачка) и е погребан от приятелите си (парижките гробари също са стачкували в този ден).

P.S.:

Американски сайт превежда част от критиките му от 1948. На въпроса: “дали всички бели джаз-музиканти трябва да бъдат намушени на щикове?” отговаря: “не, само тези, които още са сред живите”. Реакциите са първосигнални и чак на десетия постинг, чикагски музикант обяснява на засегнатите фенове на Завинул и компания, че авторът е покойник доста преди качването на споменатите европейци на сцена. Това се случва все пак отвъд океана, а какво да кажем за парижани? Десет дни преди 50-годишнината на смъртта му, в предградието Сен-Клу (там е правил прословутите си партита), започва нов джаз-фестивал в негова чест, с конкурс за млади банди и много танци. Възмутени “интелектуалци”, т.н. “джазмени” обвиняват организаторите в двуличие. Според тях, “виновникът за честването” докарал на джаза във Франция повече вреди, отколкото ползи: бил го отдалечил от танца (“сега на джаз-концерт се гледа с лошо око ако се танцува”), от младите (“няма вече млади на концертите”), защото бил прекалено…”интелектуализиран” като преживяване. Че и харесвал само “бели” музиканти като себе си.

P.P.S.: Междувременно си отива и

архив Фонд'акция Виан

вдовицата му – Урсула, любезно предоставила ни всичките илюстрации.

И още няколко уточнения:

“L’Ecume des jours” отдавна е част от училищната програма във Франция, като годишно се продават поне 30 000 бройки. Вече е преведен и на български – “Пяната на дните”. Може би още се учи по Френска литература в Университета. Преоткриването му става едва в 1968, когато студентите разбират, че авторът никога не е преставал да бъде свободен млад дух.

Първият “голям” автор, преведен от него и първата му съпруга е Чандлър: “Жената край езерото”, а един от последните – Стриндберг: “Госпожица Юлия”.

Освен незабравимия “пианоктейл”, забъркващ коктейли под клавишите на музиканта (за съжаление, останал само литературен образ) и предвестника на безкамерната гума, патентован в 1955, нашият човек предрича появата на семплерите и на Гугъл. Поводът – критиките към него, че дотолкова ненавижда Моцарт, че прави от “Турския марш” ча-ча-ча. Отговорът му: “скоро машина по няколко ноти ще може не само да се разпознава, а и да свири Моцарт. Както и да издирва текстове по подобни ключови фрази.”

Един от първите филми, в които се снима (в епизодична роля) получава Златна палма в Кан през 1958: “Джокондата” на Анри Грюел.

Като артистичен директор на Филипс подбира изпълнители, песни и пише текстовете на обложките. Представя атмосферата на записа на “Асансьор към ешафода” с Жана Моро, сервираща на импровизиран бар, странния на моменти звук от тромпета на Майлс (парченце кожа от устната му е попаднало в мундщука). За сайдмените само споменава, че “чудесно поддържат големия черен музикант”. Три-четвърти от тях са французи.

По същото време, в опуса си “En avant la zizique… et par ici les gros sous” (“с онази си…музика напред, към големите кинти”) разбива колегията, пълна с необразовани безчестници, плагиати, блюдолизци, цензори и подкупни водещи.

Първите рокендрол хитове във Франция са написани от него и изпяти от Анри Салвадор, но най-популярните му песни остават забранената “Le Déserteur” (дезертьорът), като нейни кавъри са правени от Джоан Бейз, Дарио Морено, Орнела Ванони, Катерина Валенте. Музиката му се интерпретира от Анди Чанго – аржентински рокер и водещ в испанското национално Радио 3, превел същия емоционален заряд на испански без да знае френски, от канадската джаз-дама Сюзи Ариоли и от Първата дама на Франция, Карла Бруни-Саркози. Последната изпълнява “La valse des mannequins” като част от посветената му компилация “On n’est pas là pour se faire engueuler”. В нея е и музата на Майлс, за която стана дума по-рано: Жюлиет Греко!

Той не е просто джазмен. Животът и смъртта му са една безкрайна джаз-импровизация.

Името му идва от “Борис Годунов”, една от любимите опери на майка му.

Фамилията му е Виан.

 

Людмил Фотев

Advertisements
Публикувано на джаз, кино, книга, музика, политика, радио и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

4 Responses to Boris Vian, но не по Carla Bruni

  1. Pingback: Добрите вибрации или Пат Матини между Пикасо и Бирения орган | Ludmiljazz's Blog

  2. Pingback: Ludmiljazz's Blog

  3. Pingback: Борис Виан – есен в Париж | Ludmiljazz's Blog

  4. Pingback: Който не работи, не трябва да се люби | Ludmiljazz's Blog

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s