Очарованието и опасността да си уникален

Най-малко три са конкретните поводи за тези редове, като два са събрани в подкаста на Слънчев джаз+ от 4 декември jazz+1204, а третият вече е наполовина прочетен.

По ред – смъртта на приятеля Марио Пачеко, слагащ в средата на 80-те началото (макар и неоценено) на уърлд-музиката и най-вече на фламенко-джаза, най-вече с дисковете си от началото на 90-те. Когато ги пусках в първите издания на Джаз+ (тогава в нощите по програма „Христо Ботев”, почти никой не се интересуваше от търсенията на тогавашните сайдмени на Пако де Лусия Хорхе Пардо (флейта и саксофон) и Карлес Бенавент (бас)

Карлес, Хорхе и Хоакин

в старото студио на Джаз+ с Карлес, Хорхе и Хоакин Грило

, почти изключва разбира се първия „кръстик” на предаването ми – Чик Кърия. Затова и до последните му сешъни в нюйоркския Blue Note те са сред най-интересните му гости и сайдмени.

Следва идването в България на Вим Мертенс. Белгийският композитор, пианист, китарист и контратенор ми направи впечатление заедно с Майкъл Наймън във финалните концерти на мадридския джазфестивал в далечната вече 1992. Дон Хулио Марти предвидливо бе отделил място за тенденция, излизаща от строгите жанрови ограничения на тази иначе призвана да бъде свободна музика. В европейските си измерения през следващите десетилетия течението „актуална импровизирана музика” става синоним на камерен джаз в цветовете на минимализма, репетитивността и позовавания на класическите или традиционните изражения на европейската музикална култура. Затова и остават встрани от поддръжниците на мейнстрийма и съответните им медийни говорители. Разбира се, сред изключенията са „вечните заподозрени“ от Радио 3 на Испанското национално радио и естествено, ние в Джаз+ (ето и едно от парчетата, които в две версии ще звучат в предаването ми в събота 11.12). Без да влизаме в излишни терминологични баталии е достатъчно да разгледаме в случая на Вим Мертенс разгръщането му с големи оркестри и завръщането му към камерни и солови акции (на 14 в София ще бъдем само с пианото и вокала му). Почти десетгодишният му цикъл му за пиано и глас (от средата на 80-те до средата на 90-те) понякога го препраща в свободни позовавания на библейски сюжети и текстове, нещо, което години по-късно (с връщане в тази 2010) прави Ян Гарбарек с Хилиард Ансамбъл. В същата тази година имахме удоволствието да гледаме на софийска сцена и швейцарците Ронин с Ник Берч, които своеобразно развиват цикличната модулна музика на Мертенс в последните си албуми, като дори направиха световната си премиера пред публика именно на Джаzz+ фестивала ни. Затова с още по-голямо нетърпение очаквам срещата си с Вим за да ви разкажа и пусна неща, които той ще ни сподели (специална благодарност на Посланика на Кралство Белгия, Н.Пр. Г-н Миекелсен, организатор на концерта и фен на Мертенс).

И сега идвам до третия повод, който вече бе загатнат в друг постинг и подкаст. Това е явлението в българската култура, наречено

Българите в джаза

„Now’s the time: джазът в България, българите в джаза” на Владо Гаджев. Не преувеличавам, наричайки 40-годишния му труд, синтезиран в 500 страници явление в неумиращото чудо, наречено българска култура. А е неумиращо, защото точно когато не виждаш повече от шепа признаци на истински живот и развитие изведнъж се появява подобно събитие, което разтърсва закърнелите ни, но не атрофирани докрай сетива. Въпросът, който неминуемо идва при срещата с едно пълнокръвно произведение, съчетаващо удивителен търсачески и откривателски нюх с възхитителни аналитични резултати е дали авторът ще бъде опроверган или потвърден от изводите си за джаза в България: „и става ясно, както ще се потвърди и през следващите години, че джазовият живот в България се крепи не на здрава и действаща инфраструктура, не на заявена обществена потребност, а на индивидуалните усилия на няколко фигури (болдът е мой, ЛФ) в страната, които са с лимитиран житейски и творчески потенциал”.

Така че, заявената в началото тема има един отговор в случаите с испанския фламенко-джаз и белгийската съвременна импровизирана музика. До Марио Пачеко стоят най-малкото фигурите на Хорхе, Карлес и останалите (Чано Домингес, Томатито, Томас Сан Мигел) и „обществената потребност” от ново обживяване на фламенкото. До Вим Мертенс стои „здравата и действаща инфраструктура” на нормалния концертен, записен и публичен интерес към оригиналното творчество. До Владо – дано да съм лош пророк – въпреки доказания „житейски и творчески потенциал” стои една в най-добрия случай игнорантна интернет-среда („професорДимитър Гаджев… и неизбежния в 95% от резултатите копи-пейст на представянето на книгата от издателство „Изток-Запад” (браво за куража!), и отбиваща „с добри намерения” номера държавна медия (репортажът по БНТ), стигайки до жълтеещи „уж добронамерени” писания на газети (Новинар, извеждащ в заглавие „Любимка на Хитлер…” и подобни безумия, извадени от контекста).

Толкова засега по темата за очарованието и опасността да си уникален – тук и сега, като дочета книгата на Владо очаквайте продължение.

Advertisements
Публикувано на джаз, книга, концерт, политика, радио, фестивали, Uncategorized и тагнато, , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s