Cuando un amigo se va

Cuando un amigo se va

Марио Пачеко (сн.ЕФЕ)

(Слушайте подкаст на Дуенде-duende 0912 част от протагонистите по-долу са всяка събота и неделя с нас.)

Преди малко повече от 20 години испанските ми приятели ме изпращаха с тези коплас („Когато си тръгва приятел/нещо в душата ни умира…”). Демокрацията и мовидата бяха само част от символите на Мадрид, на които дори и не смеех да се надявам да дойдат в България. Както и на музиката, която облиташе мадридските „млади нощи”. Присъствието ми на летния курс по испанска цивилизация още на първия ден излезе от Escuela diplomatica de verano като на края така и не се явих да си взема съответната диплома. Но вече бях влязъл в орбитата на организаторите на летните и джаз-фестивали в Испания до ден днешен (CP на Хулио Марти), в гримьорните на едни от първите ми интервюирани „суперзвезди” (Жан-Люк Понти, Карлос Сантана), в студиата на невижданите дотогава дигитални радиа (Jazz porque si с Хуан-Клаудио Сифуентес, по онова време в Cadena 100), в редакцията на първото истинско джаз-списание, което имах привилегията да притежавам в цялостното му течение (Cuadernos de Jazz) и най-вече в самите извори на жива вода – звукозаписните компании. Тогава за пръв път оцених какво е да работиш за голяма компания като ЕМI (Андрес Фернандес) и да основеш собствена малка и независима, която да разпространява гениални малки „събратя” и да продуцира най-невероятни музики. Именно това бе Nuevos Medios, чийто основател Марио Пачеко е поводът за тези редове.

Марио си отиде на 60 години в деня, когато си говорихме за него с Томатито. Бях приготвил за автограф дискове на Томатито с негови снимки от Марио – преди и след създаването на издателската си къща той е сред най-добрите испански фотографи на артисти за техните плочи и дискове. Без да си даваме сметка, че за пореден път сме станали част от „La Leyenda del tiempo”. В последните мигове на Марио, съдбата ми е била отредила да съм на сцената на зала 1 на НДК до Томатито и да превеждам спомените му от снимките на „Фламенко, фламенко”, който минути по-късно ще даде визията на Саура за същата тази „Leyenda del tiempo”, отново с китарата на Томатито и с женски гласове. Обратно към първоизвора – 19-годишният Томатито е поканен от великия Камарон да заеме мястото на Пако де Лусия в записа на албума, който ще раздели фламенко-историята на „преди Легендата” и „след Легендата”

сн. Марио Пачеко

. Марио ги снима и корицата на първата плоча фламенко с мууг-синтезатор, електрически бас и комплект барабани. Камарон се осмелява да „заговори” на езика на младите бунтари, Томатито свири както си знае. Вярно, малко го е страх „какво ще кажат техните, като го чуят да свири не-фламенко парче като „Volando voy”. Звученето е революционно и фламенкото неочаквано завладява нови територии – не само рок („Омега” с Лагаржита ник) и поп (“Por la cara” c Meкano). Това от страна на Томатито. През това време Марио отива с десетилетие напред. Кани Тумани Диабате (виж предишните постове за кората и Афрокубизъм) в поредния проект на откритията му Кетама.

Ketama&Tumani (foto Mario Pacheco)

В началото на 90-те имам удоволствието да програмирам в Джаз+ такава фламенко-афро фиеста като „Songhai”, която почти десет години по-късно ще бъде призната и издадена в съседна Франция, не на последно място благодарение на приятеля ми от Радио 3 на Испанското национално радио Хосе-Мигел Лопес и компилацията му за RFI-Musique Colores de Madrid. (По това време вече в РФИ-София сме издали за световната програма дискове с Хималайския концерт с Теодосий Спасов и Николай Иванов, както и проекта Етносинтез-2 на Ники и испанския флейтист  Хавиер Пахариньо, които с голяма гордост оставих на Марио при една от срещите ни на МИДЕМ в Кан (тогава Марио представяше Кетама с вече „звездния” за Франция Халед).

Въведен в средата на истинските фламенкоси от съпругата си, Марио си дава сметка за потенциала на jovenes flamenco

logo Jovenes Flamencos

(младите фламенкоси). Да напомним, че дотогава фламенкото е „ъндърграунд” и циганските майстори са възприемани не твърде различно от негрите от зората на Мотаун. Не случайно някои от американските джазмени наричат лейбъла на Марио „Фламенко-Мотаун”. Но неподправената радост и мъка на живота си дават среща в поредиците му, в които главните му герои скоро, а и досега ще са и героите на фламенко-филмите на Саура. Бившите сайдмени на Пако де Лусия и приятели, с които винаги ще се гордея, скоро стават лидери на собствени проекти и като такива са поканени в поредните превъплъщения на Чик Кърия. Фламенкото е обогатено с флейтата и саксофона благодарение на Хорхе Пардо, с баса благодарение на Карлес Бенавент. Марио дава  повече от витрина на артистичните постижения на новите „маестрос”, без да забравя “la vieja trova” (Бола де Ниеве, Мария Тереса Вера и перуанката Чабука Гранда) доста преди появата на Buena Vista Social Club. Едно от последните му открития са младите фламенко-дами Лас Мигас, за които с гордост мога да кажа, че представяйки ги в София преди 5 години, не съм го изложил като мой учител в откриването на тенденции.

Визионер като Марио непрекъснато предизвиква съдбата, включително и в партньорството си с роднини на… Жоан Миро. Великият модернист на един дъх създава логото

Joan Miro - Nuevos Medios logo

на независимите Nuevos Medios. На шега, някои от най-добрите му автори наричат издателството “pocos medios” (малко пари), но истината е, че до последния си дъх Марио предпочита да запази самостоятелността на Nuevos medios и отхвърля щедрите предложения на мейджърите да изкупят правата на целия му каталог. До последния си дъх той е лидер на независимите издатели и тяхната организация (Unión Fonográfica Independiente (UFI). Затова не е учудващо, че именно той, а не мейджъри, какъвто е случаят в повечето важни пазари, разпространява в Испания музиката на другите независими издатели, символи отвъд родните си страни, каквито са Манфред Айхер (ЕСМ, Германия – Кийт Джарет, Ян Гарбарек…) и наскоро напусналият ни Франсис Дрейфюс (виж посветения му пост тук).

За нас от Джаzz+ остава честта да сме негови посланици в България и най-вече на музиката му. Маргарита и Явор – като я предлагат в Дюкян Меломан (като него, и те официално представляват у нас и ЕСМ, и Дрейфюс джаз). Аз – в Слънчев джаз+ и Дуенде по Радио София – целият декември и в двете предавания ще звучи музиката, продуцирана и издавана от Марио Пачеко. И заедно – на фестивала и концертите на Джаzz+. Марио, със сигурност и на небето за теб la noche es joven*.

*нощта е млада

още по темата за испаноговорящи в блоговете на РНЕ-Радио3 и Ел Паис

Advertisements
Публикувано на афрокубизъм, джаз, кино, пътешествия, радио, фестивали, фламенко, цигани, юнеско световно наследство и тагнато, , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

3 Responses to Cuando un amigo se va

  1. Pingback: Томатито: „За мен дуендето е фийлингът и душата на музиканта!“ | Ludmiljazz's Blog

  2. Pingback: Дуенде или Кукурукуку, палома…недей да плачеш! | Ludmiljazz's Blog

  3. Pingback: Duende след Сезария и не по Платон | Ludmiljazz's Blog

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s