Забранените Марсилези, „глобеният“ Стравински или защо властта недолюбва творческата свобода (и не само)

Докато четете, слушайте тук duende0710!

Плейлистът на Дуенде в навечерието на поредния празник, отбелязващ събарянето на Бастилията напомня, че Бастилиите в душите на управляващите от всички страни наистина са обединени до степен ненарушимост (на статуквото). Превеждах главата за „Джазмените с вдигнат юмрук” от предстоящата първа книга на Джаз+ „Кой изкриви тромпета на Дизи”, а на подкаст по една от любимите ми обществени радиостанции вървеше сет със забранени по всякакъв повод парчета. На джазмени. Което ме върна към разговора ми с „Поразяващата Уста” Владо Гаджев за предстоящата му книга Now’s the Time – Джазът в България, българите в джаза (слушайте ни на 4 септември от 19 ч. по Радио София в Слънчев джаз+ и най-вече си купете дни по-късно книгата!)Радиото между официалните изисквания и творческите свободи

Забранявани в СССР и сателитите му, но и недопускани по иначе уважавани медии като ВВС. Причините – от алюзии с арготични названия на упойващи вещества до опасения от влошаване на дипломатическите отношения с приятелско кралство, в случая Швеция (и то за едно и също парче, Minnie the Moocher, едно от основните в налагането на скат-пеенето).

В този плейлист наблягаме на шансон-фламенко (понеже не сме чували за връщане на испански цигани от Франция) с карибски нотки – от Color Café (Yeye De Cadiz), L’île aux trésors, Alors… до романтичната Une Belle Histoire на Юри Буонавентура и не по-малко красивата Le soleil donne. В същата поредица съм вмъкнал и вечното Voilà l’été на „политически коректните” в името си Les Négresses Vertes.

Финалът е с двойно забранените по държавните френски радиостанции версии на Марсилезата – първо Серж Генсбур, непростимо изпял буквално намерения оригинал на Aux armes, etc…така, както е бил ръкописът на Роже дьо Лил. После – Джанго Райнхард и Стефан Грапели, срещнали се малко след края на войната (1946) в апартамента на Грапели в Пикадили и спонтанно засвирили първото нещо, което им идва на ума в този момент – Марсилезата. Но когато година по-късно я записват, получават забрана за излъчване по всички френски радиостанции (да напомним, по онова време държавният монопол е повсеместен). Още за срещата им – в прекрасните спомени на Пол Върнън Честър, един от английските музиканти, които са им акомпанирали.

В някое от следващите издания на Слънчев джаз+ (напомням, темата за септември е Джаз и политика), ще звучи и разюзданата версия на Албърт Ейлър. Като музикант от американската армия, през 1960-1 той е карал военната си служба във Франция и е свирил на 14 юли на парада на Шан-з-Елизе. Естествено, версията, която ще звучи не е в изпълнение на военен оркестър, а е част от импровизациите му в Spirit Rejoice, албум, излязъл през 1965.

А къде е Стравински във всичко това, ще попитат всички, прочели заглавието. На 15 януари 1944 получава предупреждение от полицията в Бостън, че може да му бъде наложена глоба от 100 долара за реаранжимент на националния химн. Което дава началото на мит, че е арестуван заради музиката, която свири. За да не си помислите, че това е американски прецедент, на 24 януари 2003 френският парламент гласува криминализиране на „обида на националния химн“, наказуема със затвор от 6 месеца и глоба от 7 500 евро. А ако беше с ретроактивно действие или ако Конституционният съд на Франция не бе изключил от преследване „произведенията на духа“? Щяха да му мислят съгрешилите „цигани“ от рода Райнхард. Или същият Стравински, транскрибирал я за соло цигулка.

Повече за връзката на Стравински с джаза ще прочетете в книгата „Кой изкриви тромпета на Дизи”, за която ви говоря. Ето само един малък откъс в аванс: „Още един голям „класически” композитор, очарован от Арт Тейтъм, Чарли Паркър и Чарли Кристиан също е ентусиазиран от музиката на Уди Хермън. До такава степен, че му пише в края на 1945 Кончерто за кларинет. Името му е Игор Стравински. Уди Хермън и оркестърът му пресъздават Ebony Concerto в Карнеги Хол през март 1946. Малко притеснен от деликатността и тъгата на творбата, по-късно Херман ще признае, че се е страхувал гръмовният му веселяшки оркестър дали е достатъчно подходящ да я изпълни както трябва. Нищо подобно! Стравински е там и ги окуражава: „Свирете, тук съм!”

И нещо оптимистично за финал. През 2002, тогавашният френски министър на културата изпраща 72 000 диска по френските училища с най-различни версии на националния химн (включително изброените тук) за да „се стимулират учениците в ново разбиране на историята, музиката, обществото…“ Историята е представена подробно от вечните съперници от ВВС. Дискът за образователни цели с версии на МарсилезатаДругите, отвъдокеански такива (NPR, Националното обществено радио на САЩ) само загатват, че Джанго е автор на „алтернативен“ химн на Франция след окупацията през 1940 – не по-малко популярната и днес негова композиция Nuages.

Advertisements
Публикувано на джаз, музика, политика, радио, цигани и тагнато, , , , . Запазване в отметки на връзката.

One Response to Забранените Марсилези, „глобеният“ Стравински или защо властта недолюбва творческата свобода (и не само)

  1. Galya каза:

    Duende – средство срещу септемврийска метео-смръщеност 😉

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s