Моят (Д) Жо Дасен

Ровейки се в сайта, посветен на най-популярния джаз-стандарт на всички времена, за който става дума в бъдещата книга, която Джаз+ ще издаде в края на годината, с удивление открих, че първата му френска версия, колкото и да не трябва да се приема без чувство за хумор, е на… Джо Дасен. Въпреки, че съм сред виновниците за налагането на произношението Жо, все пак той е роден в Ню Йорк като Джоузеф. Нямам намерение да влизам в подробности за него – още нещо невероятно за хората, разбиращи от музика, но най-добрата сага за Дасен направи…Васко Върбанов. Да, същият, асоцииран само с твърда музика и едноименнотo си радио Тангра Мегарок. Трябва да го питам, дали си пази бележките, защото от архивите на РФИ-България има само откъси от сагите му за Виан (негова дипломна работа), Пиаф, Брел и шансона. Но няма да му забравя израза: „Копеле, колкото повече му влизам в трагедията на живота, толкова повече ми става симпатичен“. Да не говорим, че преди да стане професионален певец, Джо е водил свое шоу по Радио Люксембург, доста слушано на незаглушаваните дълги вълни както тук, така и на Запад.

“Il y a un jour, un siècle, une éternité…” (L’été indien)

Преди 1 ден, на 20-и, преди 30 години, само на 41. Тогава третият инфаркт не остави Джо да си тръгне от Таити.

мемориалната плоча за Джо Дасен

мястото, откъдето Джо Дасен тръгва завинаги за Blue Country

Където няма циганско лято, нито Люксембургска градина, нито дори Шан-з-Елизе.

Не е било задължително да си учил във Френската и да си роден в началото на 60-те за да знаеш кой е бил Джо Дасен, но все пак помага, особено ако слушаш диско-шегите на La Vie Se Chante, La Vie Se Pleure или „мъдростите“ на Il faut naître à Monaco (не ви се плащат данъци-да сте се родили в Монако). Да се питате струва ли си да се променя света (Ça va pas changer le monde) и да си отговарятe c Le dernier slow – а ако наистина тази вечер танцувахме за последно?

Когато попитахме първите си французи-преподаватели дали могат да ни пуснат негови касети в началото на 70-те, единият не скри сарказма си: „За какво ви е този певец за портиерки?“ Бедният Джо, още не се бе превърнал в машината за хитове, която в средата на 70-те не подмина и държавното ни радио. Моята кръстница бе в музикална редакция и понеже знаех достатъчно френски, „в ярък конфликт на интереси“ както биха казали някои, ме вкара във фонотеката, където ми дадоха листа и молив, нямаше дори слушалки и на един моно монитор започнах да „дешифрирам“ текста по слух – редовна практика до преди промените, да не би нещо „антикомунистическо“ или „сексуално“ да излезе в ефир.

Джо бе леко притеснителен заради факта, че бе роден в Америка (че и я възпяваше на френски във версията си на Yellow River), но понеже беше изпял и Гуантанамера, а и в онзи момент считаната за една от „нашите“ Мелина Меркури му бе станала мащеха, можеше да звучи по 1-2 пъти на седмица (тогава нямаше „хард-ротации“ освен за родни и братски „ангажирани“ песни).

И досега 4-5 негови песни се използват за озвучаване на френски теми от родни „творци“ с твърде ограничени както в стилово, така и във времево отношение вкусове – нещо естествено за хора, манипулиращи големи и безкритични маси. На които нито авторът, нито поетът говорят нещо – иначе щяха да знаят, че „Les Champs-Elysées” е английско парче – о, ужас, пак за улица – Waterloo Road на тотално неизвестните Джейсън Крест.

Джо бе символ и на „западността“ на тогавашния Ленинград – в далечната 77 озвучаваше дори хотелски фоайета и автобуси на Интурист за разлика от Москва или поне това бяха спомените ми. После тук дойде и албумът „Le Jardin de Luxembourg”, който Петьо Пунчев бе донесъл по време на следването си там. Самата Люксембургска градина е съвсем друго нещо. Мечтаех да я видя на живо, но това бе невъзможно за простосмъртните ученици и дори за студенти-филолози. Вътрешната страна показваше Джо застанал пред бяла балюстрада зад която се виждаха зелени морави. Имаше подобно място до шадравана с лилиите между Колодрума и Полиграфическия. Един път споделих това с колега от чужбина, който ме успокои, че нашата гледка е била по-хубава от истинската. Не му повярвах и до ден-днешен не се лишавам от разходка всеки път, когато имам възможността да отида в една от любимите си парижки микропивоварни зад Сената, до църквата Сен-Сюлпис, станала още по-известна след „Шифърът на Леонардо“. Всъщност повечето клипове в You Tube/Dailymotion са любителски монтажи на кадри от градината с дългата около 12 минути версия (оригиналът е тук и е малко нещо изкуствен – в студио, с отблясъци на прожектори). Не само според мен, излизането от радиоформата е причина това да е най-недооценената му песен (отново Тото Котуньо като автор, подобно на повечето му хитове и Клод Льомел с думите). Обикновено по радиата минаваше „лайт“ версията, без смешничкото диско по средата и преди развръзката в интригата с красивата Жюли. Нещо като първото българско представяне на „В очакване на Годо“, където първо действие бе счетено за достатъчно – нали така и така всичко се повтаря нататък и Годо така и не идва.

И за финал още една легенда – когато дядо му от Одеса емигрира в Америка, не е знаел и дума английски и все повтарял „из Одеси“, което емиграционните власти приели като Дасен.

Advertisements
Публикувано на музика, радио и тагнато, , , , , . Запазване в отметки на връзката.

3 Responses to Моят (Д) Жо Дасен

  1. Galya каза:

    Не е справедливо да пропуснеш Comme la lune 😉

  2. Pingback: Chicha за пиене, слушане и танцуване | Ludmiljazz's Blog

  3. Pingback: Et si… | Ludmiljazz's Blog

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s