Мол-джаз

Слушайте документалния запис на концерта на Жоро Корназов квартет във Варненския джаз-фестивал 2010 и разговора ни с него за летните фестивали по света и у нас j+0807. Специални благодарности и на Толя Вапиров, любезно предоставил ни записа.

Това е темата на Слънчев джаз+ по Радио София за август. Мисля, че пристрастията и субективните ни мнения в случая са задължителни. Жоро – като участник, аз – като журналист и съ/организатор на фестивали и концерти общо имаме над 100 из цяла Европа

Малка част от акредитациите ми в последните 20 години

Пасове, бекстейдове, покани

в последните 15 години (слагам и Монреалския джаз фестивал в Европа, той е и част от веригата EJF).

Доскоро в старата страница на фестивал в планинско градче се мъдреше като важна референция статията ми за тях, в която ги окуражавах след първото им издание от края на миналия век. По разни форуми разни джаз-организатори вдигат крак – кои като кучета над своя територия, кои, сравнявайки се с атове…

А и темата ми беше поръчана преди година за едно уж специално издание, където поради прекалено специалния му характер – Ах, този Джаз!, въпреки, че и трите ми поръчани материала бяха приети и потвърдени с мейл от т.н. главна редакторка, накрая вместо тях се появи доста свързания с бългаския джаз-живот Сл.Тр., по прякор Дългия. После статията май щеше да излиза в месечната притурка на един друг уж сериозен вестник, но поради т.н.криза я закриха.

Лошо няма и в двата случая, след толкова предистория ето и самото писание.

Малко след края на Петия Джаз+ фестивал в София, доайенът на джаз-критиката у нас, Владо „Поразяващата уста“ Гаджев го определи в едно доста слушано радиопредаване като „бутиков“. Това ме върна две десетилетия назад, когато се втурвах към „равнините от върхове“ в джаза.

Мадрид чества лятото на 1988 с фестивал – Veranos de la Villa. Пак там 2 години по-рано за пръв път в живота си влизам в (истински) музикален магазин. Давам си сметка, че както кучето не може да изяде цялата месарница, детето – цялата сладкарница, и аз не мога да чуя и видя целия джаз, било в магазина, било на фестивала. Но все пак опитвам. Жан-Люк Понти

Жан-Люк при втората ни среща

Вече като на стар познат, интервюто е в хотелския апартамент на звездата

ми споделя след концерта си как понякога се чувства като психотерапевт, благодарение на писмата, които получава. Карлос Сантана, малко преди да излезе на бикоборската арена ми казва простичко: „Музиката е водата, публиката са цветята, аз съм лейката, която ги полива“. Връщайки се от Мадрид не смея и да си помисля, че след време ще съм част от “дръжката на лейката“ в българския джаз-пейзаж.Карлос на саундчека си на Пласа де Торос,

Отново Мадрид, есента на 1992. Цял месец будувам до ранни зори на концертите на джаз-фестивала им. На съседни редове публиката разпознава част от семейството на тогавашния испански премиер (на концерта на „Манхатън Трансфер“), на друг концерт (Б.Б.Кинг) са някои от инфантите. В Мадрид още няма FNAC*, но усещането е, че седмици наред не съм напускал седеметажния „El Corte Ingles” – изобилие на един досег разстояние, шик и парфюми за тестване, усмивки и оживление. Няколко години по-късно, вече като автор на „Джаз+“ (междувременно преминало от БНР в РФИ) продължавам „шопинг-терапията“ си в най-големите търговски центрове на джаза: Монтрьо

Прес-центърът на Монтрьо

Шефката на пресцентъра в Монтрьо показва сутрешната ми публикация, получена по факса от София

, Норд Сий, Монреал. Преоткривам стари познайници: Пако де Лусия

Отново с Пако

още в 88 Пако ни обеща: "дължа ви концерт". И го направи

и се срещам очи в очи с диви, някои от които години по-късно ще представям в София (Ди Ди Бриджуотър). Тогава виждам за първи път мол – този вид фестивали спокойно могат да бъдат дефинирани като музикални молове. Време, търпение, пари и подходящ вкус – няма как да не излезеш накрая доволен. Радостта от консумацията като осъществена мечта, защо не? Е, дори и с акредитация (нещо като безлимитна кредитна карта) не може едновременно да си на някой от 4-те спектакъла в Конгресния център в Хага или в мултифункционалните зали във фестивалното сити в МонреалАвтографите на най-големите - от Тони Бенет до Джо Хендерсън. Там, както и в Монтрьо безкрайни са възможностите за т.н. „Lèche-vitrines” (разхождащи се „зяпачи“) – безплатни концерти на млади банди в допълнение на павилионите с екзотична храна, още по-екзотични сувенири и съвсем не-екзотична наливна бира. Там блъсканицата е по-голяма, отколкото в залите със сравнително по-възрастна и доста по-платежоспособна публика. Но и за едните и за другите остава възможността да споделят след това уж между другото „минахме покрай паметника

Откриването на бюста на Майлз

Сайдмените на Майлз пред бюста му в Монтрьо

на Майлс Дейвис на крайбрежната алея“. И понеже организацията и логистиката са неумолими, до вас в безплатния транспорт от паркинга до фестивала рускини ще протестират, че не са дошли, за да се возят на тролей, а пред някоя сцена американци да роптаят, че би трябвало да има поне един бис, нищо, че концертът е безплатен. Рискове има и на „бразилското корабче“ в езерото Леман – току виж и на вашата маса тацуващото същество наистина да е от среден род. Но за сметка на това в дикси-влакчето до Гщаад съседът ви случайно ще е псевдо-журналист от радио Скопие, на когото приятелски са пуснали акредитация и ще му превеждате, че бюфетът на перона е безплатен, т.е. част е от платената от туристите цена.

Още на втория път на подобно място (в тях включвам и Франкофоли в Ла Рошел) си давам сметка, че всеки фестивал прилича на създателя си. Навсякъде той е основната движеща сила, център на фестивалната вселена, полубог или поне върховен жрец. Да те поканят на парти във вилата на Клод Нобс е толкова невъзможно, колкото да получиш бекстейдж в Монреал. Затова пък имаш вечеря в казиното на Монреал и бекстейдж за каквото си искаш в Монтрьо. И в двата случая директорите на фестивалите ти казват колко отговорно нещо е балансът на интересите на спонсорите с този на публиката. В превод: колкото по-популярно, толкова по-щедро. Няма място за рисковани ходове, залага се на твърдо. Хората идват да се забавляват и търсят познати имена, които да им дадат сигурност, че парите им са вложени в правилните акции.

Изпращам края на века в няколко по-малки фестивали, единият от които с претенции за най-стар в Европа (Ница). Внукът на Елингтън е там, предстои ми да видя и Гарбарек за пръв път на живо. Декорът е приказен, но понеже е на открито, на тихите моменти навлизат звуците от съседната сцена. Във Витория-Гастеис спектаклите са в огромен спортен комплекс и дори Компай Сегундо

Автографи от Буена Виста

Мастилото от подписа на Компай е отишло като него, на небето

ми се губи. За радост на среднощните джем-сешъни Пат Матини е част от публиката, не отказва автограф и усмивка на никого, като стига до мен пръстът му кърви от струна на изплъзнала се китара – още по-добре, всичко е „на живо“. Дни по-късно в Сан Себастиан-Доностия имам щастието Кийт Джарет инкогнито да си пие питието и да държи жена си за ръка на отсрещната страна на бара. Не мога, а и не искам да ги изваждам от интимността: стига ми, че на излизане само се покланям без да изпускам погледа на един от живите си богове. Това слага край на „панаирите на суетата“. Решавам, че фестивалите, които ме интересуват трябва да са по-скоро „обходими“, отколкото „необходими“.

Виен, Франция е такова място. Въпреки, че в програмата му ще срещнете най-големите от Монтрьо (и двата са част от фестивалната верига EJF), атмосферата на Античния театър и крясъскът на лястовиците на залез са нещо, което дори и в прекрасните филми на Меzzo се усеща. Да не говоря за трогателния МакКой Тайнър, целуващ от инвалидната си количка ръката на млада пианистка Сара Лазарюс с израза „спокойно мога да си отида – бъдещето е под Вашите пръсти“. Това е и фестивалът, където младата публика на джаза е и обект на специална програмация на безплатния „Club de Minuit” с гостуването на някои от звездите от голямата сцена.

Едно от най-хубавите неща на френските фестивали е и възможността за среща и обмен на идеи с колеги от алтернативните мрежи, като AFIJMA (Асоциацията на фестивалите за джаз и актуална музика) или ТЕСМО (Транс-европейската организация за креативна музика). Термините са по-всеобхватни от джаз, както и творците, включени в програмата. Без значение дали става дума за „Carte blanche” (свободен избор) или „Création” (поръчков проект). В повечето случаи резултатите са впечатляващи, но не липсват и по-слаби спектакли – творчеството не се влияе от правила. Рискът на откривателя е част от чара на тези малки фестивали. На тях се залага на инвенцията, на непознатото бъдеще, на зараждащата се тенденция. В много случаи имената-символи за нов стил и модерност се появяват и утвърждават на подобни места – Ерик Трюфа (френч тъч)

Ерик Трюфа в Гом

Поредна среща с Ерик Трюфа и музикантите му

, Е.С.Т. (европейско пиано-трио), Буге Веселтофт (електро-джаз). На тези фестивали публиката също се стича заради атмосферата. Именно в атмосферата е основната разлика между тези малки, „бутикови“ фестивали и „джаз-моловете“. Малките градчета и понякога села с под хиляда души население носят „локалния вкус“ във всичките му измерения. Почивката е тотална: сред ябълков цвят или по гроздобер, с мозелски гевюрцтраминер или трапистка бира, паралелен панаир на стридите или пранзик на Vin primeur. „Замиришат ли скарите на площада, значи фестивалът е започнал“ – се смеят някои от традиционните посетители на „Jazz sous les pommiers” (Кутанс). Картата е пълна с такива местенца за влюбване. Ако си падате по средноголеми градове тръгвате от юг, Перпинян, през Гренобъл, до източния Страсбур. Или от Лус-Сен-Совьор (Пиринеите) през Жюнас

Римските кариери, откъдето се е вадил мрамор за античните театри

Сцената, за която говорим с Корназов - в джаза всичко трябва да е магично

(Прованс) и Невер (Бургундия) до Гом (Белгийски Люксембург) за любителите на малки живописни късчета щастие. Подобна по-близка дестинация е Гьор, Унгария. Там наистина може да се похвалите, че сте били сред откривателите на „площадния Кийт Джарет“ Паскал Невьо, чаровниците от Лас Мигас (най-после и с признание и официален албум-сензация в родната им Испания) или сте присъствали на премиерите на новите проекти на Мириам Алтер или Ришар Бона. На няколко километра оттам лесно ще стигнете до знакови места като Лурд, Ним или Седан. Ще усетите по друг начин твърдото сирене, каменните кариери от римско време, замъците по Лоара и рицарските турнири. Малко вероятно е да попаднете на капризни рускини или американци, но много вероятно, да качите на стоп млади музиканти или просто фенове на същите свободни музики, сцени и природни паркове. Останалото е въпрос по-скоро на вкус, отколкото на средства. Jazz Do It!

*FNAC е френска верига за “културни” артикули (дискове, книги, мултимедия, билети за спектакли)

Advertisements
Публикувано на джаз, музика, радио, фестивали и тагнато, , , , , , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

One Response to Мол-джаз

  1. Блога ви е изключително интересен както от самите заглавия, то и с добре написаните статии и придружени снимки, за което много ви благодарим.Лично на мен много ми харесва фестивала на джаза,който макар и в нашата страна да не е особено популярен и да няма много места за слушане е невероятна музика.Радвам се че ни припомняте за някои по стари личности, за които бяхме позабравили.Европа е толкова богата на страни и какви ли не обичаи, които е добре да се видят с очите и да се усети духа на хората.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s