90 Miles@Coutances

В предишни издания на фестивала “Джаз под ябълковите дървета” в Кутанс, Нормандия съм споделял търсенията на синтез между жанрове и поджанрове в актуалния джаз, както и успешни опити за съчетаването им с атрактивни теми извън чисто музикалните. В няколко поредни години съм споделял преживяванията с Анди Шепърд и “звездни” готвачи в съвместен сценичен джем-сешън, където вместо мармалад се получават фондюта. Или уличните представления с лупове, изсвирени на току-що превърнати в музикални инструменти зеленчуци. Или опитът ми в страната на калвадоса и

В очакване на прилива

Джаз за бебешорите

ph.Ouest-France

La Cale – една от любимите ми тераси до Кутанс

Недалеч от Кутанс, Атлантическият бряг

ph.:Jean-Yves Desfoux/Ouest-France

Като синхронен преводач си давам сметка за относителността на самото понятие “едновременно” (симултанно), което и до ден-днешен се бърка със “симулантно”. Сигурно заради добрите традиции в симулациите, от училище, през футболното игрище, та до държавното управление. И предлагам да останем с нещата, за които ми се струва, че имам познания и опит – с поредните “разменени идентичности” тук, в югоизточния край на Стария континент и там, на евро-атлантическите брегове. Да напомням ли, че Атлант (Атлас) всъщност е крепял на плещите си небесния свод според една митология от нашата страна на “Херкулесовите стълбове”?

Освен този линк към фотогалерията от първия ден, когато всъщност бе участието ми като “панелист”, нескромно ще вкарам и няколко колегиални quotations, като тези на SW6BADGER (“With Everyone now more relaxed, the conference officially started. We began by hearing from three bloggers from Europe. Jan Menken from The Netherlands, Ludmil Fotev from Bulgaria and Pelle Stridh from Sweden. It was very interesting to hear how different the beer scene is across Europe. Especially for Ludmil from Bulgaria, where wine is king.”) и почти пълният преразказ на дискусията ни от The Omskkirk Baron.

За да си дадем сметка колко (а)синхронно се развиват пивоварските тенденции у нас, ето кратко припомняне на “live beer bloging”, когато за 50 минути трябваше да оценим 10 различни бири – копие от тогавашните ми “статуси” с начало 17 ч местно време (нетбукът ми е по българско, затова и часът – също):

19 май 19:13 “Началото на живото тестване и писане съвпада с началото на Слънчев джаз+ на 94.5, аз съм се раздвоил, предлагам ви същото: Снимките – след малко

английски хумор в действие – Петльова бира: Убиец с бебешко лице

Рустър – отлична плътна пяна, тъмна слама на цвят, силен нос с трева и манго, по-слаб вкус и добър послевкус – само един хмел, 6,1% алк и лек горчив послевкус. Леко разочарование от обещания преди вкусване аромат.” 10 минути по-късно: “Втората бира с Нормандско име (Стормин Норман, за да бъда точен) не бе така впечатляваща като пяна, с подобен цвят и алкохол (0,1% повече) и честно не бе от тези, към които си заслужава да се върнеш. Противно на очакванията ми няма градация по вкус, сила или стил – разделени сме на 10 маси и всеки пивовар има 5 минути да ни убеди колко е добър
Третата вече е на масата, Слейтърс с лек светложълт цвят и почти без пяна. Тя е и първата бутилирана и си личи по мехурчетата, които не се въргалят в устата и не предразполагат към повторение
Вече са с нас лондонските микропивовари

Кемдън – едно от задължителните места за биролюбив Лондон

Камдън – те са с 5 бири, пилзнер 6,2 – много по-добър (горчив, типичен немски с 5 американски хмела в добра комбинация (хелс, американски тип) чакам с нетърпения втората – имат пет вида и със сигурност не пестят добрия материал. Мястото им в Лондон трябва да влезе в топ-3 заедно с Мийнтайм, за който съм писал в Езикът на бирата.” Часът вече е 17:38 и в бързината допускам печатни грешки, които сега поправям с усмивка: “Засега от първите пет бири, шотландският пейл ейл на Инис енд гънс (на снимката, точно зад екрана на нетбука, където се опитвам в дисциплината “синхронно дегустационно бирописание”) ми е фаворит, но на масата е 5,2 % Лийдс хелфайър. Няма силен нос, но тялото е по-добро под тънката пяна. Не е сред бирите, които да откажеш безотговорно ако се водиш по външността. Пивоварната е малка и млада и със сигурност ще има добро развитие с честното си отношение към суровините.” Само шест минути и две бири по-късно, вече имам нов фаворит, не само заради литературните му конотации: “Отли оксиморон

снимката, както и тази на Рустър е на колегата от http://www.theormskirkbaron.com/

- риъл индиан пейл ейл наливен, но тъмен 5,5% със завладяващ нос (трева, кафе), благодарение на 6-те хмела, малцовете са 4 и продукцията е ограничена до малко на брой бъчви. Една от най-добрите досега, за мен със сигурност най-добрата в зловеща конкуренция с Инис заради добрия баланс на сладките плодове с послевкуса.”

Предпоследният запазен пост е от 19:48: “Първата ми бира от Уелс – Брейнс, тъмна, леко кисело-сладко носле с лакриц, за пръв път средно едри балончета остават в края на венеца от пяна, 4,1%. Непретенциозна и пряма, без желание да я повториш.” Финалът е  за бирата с добавка на Ърл грей, а текстът е последният за вечерта опит да пренеса ефемерността във вечността и гласи: “Марбъл от Манчестър

Пивоварят на Марбъл има защо да е горд. Ърл грей си е Ърл грей.

(0,750, с корк) вече са в чашите 6,9% светъл карамел и добра пяна, не много дълга, но позволяваща на силните хмелове да позабавят агресията си. Отличен пръв досег с език и небце (окръгляне), досега е в челната тройка и е за запомняне, споделяне (възможно по-дълго) и повторение.” Часът е 19:52 в България, в Лийдс е само 17:52. Настроението – можете да си представите. Имаше и последна приятна изненада преди заключителната официална вечеря – премиерата на бирения дестилат от Аднамс

Come taste the band – Кeep on moving. Нищо, че не е джаз, още звучи в мен.

, който има свои аналози в континентална Европа, където за пръв път го пробвах преди десет години в Холандия (Ла Трап). В някои от следващите подкасти ще направя и връзката с другите “официални” бири в Лийдс – на “спонсорските” вечери, при “регистрацията” ни и на Европейската дегустационна нощ, съвпадаща с Нощта на музеите в Европа. Отделно ще се опитам да дешифрирам записките си от семинара на експертите по бирени и винени чаши “Spigelau” и да си спомня името на единия от малкото пъбове, които си заслужават вниманието в Лийдс.

И вместо финал – декриптиране на загатнатия в началото (а)синхрон, в който живее тази част на Европа. Приготвяйки слайдшоуто за бирените блогове в Югоизточна Европа, попаднах на анонсираните появи на грейпфрутови миксове в съседните ни държави и предполагах, че концерните, чиято собственост са тамошните пивоварни няма как да не синхронизират политиките си и тук. Факт. Не че миксовете на немски хефе и кристалвайсета с кисело-горчивия плод не са ни известни – в интерес на истината, Schoefferhofer се появи тук в първото лято след излизането на “Езикът на бирата”, където я споменавам заедно с тези с личи, смокини и т.н. Но оттогава, до превръщането на традиционните летни “пивоварни войни” тук в експресия на фреша и туиста, традиционният британски

no comment

лимонаден концерн, с който някои от гореизброените аромати влязоха в България преди 40 години, вече бе създал нова ниша – “малцовата” – най-вече за африканския си пазар, наречена за по-благозвучно в Западна Европа “spirit”. Резултатът е подобен на първите отзиви и в българските форуми – “става за разреждане”. No comment, of course! Нищо, надеждите ми са във фюжъна. Знаещите ще го споделят в края на май.

Преди да ви дам линк с едноминутното внимание на бТв към колекцията ми (по идея на Съюза на Пивоварите, началото е от 1’50”), естествено – линк към поредния Слънчев джаз+ j+0505, където започвам за кой ли път с все нови и нови примери темата за идентичността.

Въпросите на Роберто Фонсека са Кой съм аз. На Артуро Сандовал – изразител на

котра-официалното (или официозното, не казвам, че Роберто е такъв) кубинско статукво са по-скоро самоидентифициране с естетиката на Дизи. На албанката Еда Зари, живееща и творяща за по-добре във Федералната република, те са ирония към турбо-балканщината, каквото и да значи това. А за пост-електро носителя Лоран де Вилд нещата стоят Over the clouds.

Дни преди да замина на Първата Европейска конференция на бирените писатели и бирените блогъри в Лийдс не мога да не направя връзката от началото, която като в добра драматургия оставям за финал.

Да, и консумацията на джаз лятно време се увеличава благодарение на откритите сцени (чак ЮНЕСКО се погрижи затова), както и тази на бира – от светлата и непретенциозната. Че енергията е добре да се канализира и оползотворява го доказват

Бирен байк в Белград

бирените байкове – немска концепция, събираща парите на 15 съмишленици върху „тандем” с кег бира, който да им дава сили да въртят дружно педалите. Жалко, че изобретателят на текста Стефан Пашов е чак в Антарктида, за да припомни славното „Ей, каса бира, водно колело”, а аз да си спомня навръх имения му ден за Бате Гошо, когато ни гостува на приятелските рождени дни в несъществуващата вече „33 бири”, където върху релси (все пак бе до спирката на пл.Възраждане) между масите се движеше „бирения ни трамвай”.

Но че основното е друго – как интересът към прогреса в бироправенето и бироусещането не толкова зависи от добрите търговски находки като последния парти-пак на безличната иначе Кро…, където всяка бутилка е с индивидуален етикет и капачка с рисунка на едно от осемте копчета на старите парти-касетофони – „волумето”, басите, баланса и т.н. Тоест дори и те вече се замислят за „индивидуалността” като такава.

Но за истинска индивидуалност ще става дума на конференцията ни в Лийдс, където ми предстои сравнително леката (и не съвсем пред вид разнообразната аудитория) задача да говоря за източноевропейската отдаденост към бирата. Няма как да не си завиждам за възможността да съм част от официална програма, включваща “pub crowling”,  50-минутна дегустация на десет различни типа ейл със синхронно писане върху тях, сравнителни вкусови тестове от различни по форма и обем чаши от най-стария европейски производител на пинти и не на последно място, „нощта на европейските бири”, където две български пивоварни ще ми доставят така рядко срещан повод за национална принадлежност, въпреки, че продуктите им или са изцяло с немски суровини, или напълно измислени от холандски пивовар. Но нали за това стана дума в началото (но не и в

европейски микропивоварни – качество на всяка цена!

репортажа на телевизионерите) – въпросът е не само колко, а и какво.  Разбира се, нямам и намерение да споменавам тазгодишните 95 категории в надпревара за World beer cup – американските понятия за колкото на каквото не трябва да ни учудват. И ако има с какво да се гордеят сравнително два пъти по-малко пиещите от нас бира франсета и италианци, това е неспирното им търсене на нови вкусове, предлагани от микропивоварите им. Но за тях и за всичко друго опитано в Лийдс – като се върна оттам. В джазовата област – след Кутанс, чиято музика ще звучи в Слънчев джаз плюс веднага след 24 май. Ако ви е късно – вечерта, когато тръгвам от Кутанс за Лийдс колегата и приятел Жюлиен Делифиори по ФИП (предимството да си във Франция) ще прави живо предаване с един от бразилските герои, заради които съм там… Изненади ще има, пак след 24, но няма да си призная откъде и за какво.

Когато едно нещо ти дава до голяма степен смисъл на живота, да не говоря ако трябва и да те изхранва или поне помага в плащането на сметката за водата, първичната реакция като разбереш, че ръководената от българка световна организация под натиска на един от посланиците й на добра воля (авторът на „Хамелеонът”), решава да определи (цял) един ден в годината на джаза, е да цитираш Майлз: “So What”?

Денят се пада след рождения такъв на Дюк Елингтън, може би поради спекулациите около този на Луи, харочен на 4 юли и както бе разтръбено, се отбеляза пред 1200 души в седалището на ЮНЕСКО (Париж), а дни по-късно и в Ню Орлийнс и Ню Йорк – претендиращите с право за люлки на джаза градове. В останалите части на света, както се изрази звучно в над 30-годишното си предаване по испанското национално Радио 3 приятелят ми Сифу – „ни туруру”.

Спуснатите височайши постулати (например – за ролята на джаза като „средство за общуване и преодоляване на различията” (по Ирина Бокова) за всеки един от нас, които дишаме свободата и обречеността на вечност музика са колкото навременни, толкова и наивистични. Но и достатъчно сериозни като поредното добро намерение, застилащо ежедневния път към ада на създателите и разпространителите на едно от малкото естествени изкуства. При това създадено от обезправени, низши, да си го кажем направо – робски прослойки в зараждащото се демократично общество, където успоредно с джаза, растат и световните му хегемонистични тежнения. Демокрация и мир чрез джаз – културните посланичества в средата на миналия век от страна на американските бигбендове и гласа на Уилис Коновър се рециклират в идеята на Хърби, Ди Ди и Данило Перес, а в случая със София – с концерта на

Тони Дончев, Диригент на Биг-бенда на БНР

Биг-бенда на БНР в градинката пред Народния.

Нарочно не посветих специално предаване на случая – всяко едно е достатъчно специално. По същата причина не поздравявам дамите с деня на жената, нито трудещите се с почивния ден на труда. Или както казваше един тонрежисьор, с който работих доста време по повод демократичните напъни на главния си редактор за промяна на програмната схема: „всеки ден джаз+, а през сряда новини”.

Оказа се, че над година живея по-щастлив без т.н.новини. Не че не правя Джаз+ за медия, която сигурно го заслужава. Но когато столицата, кандидатстваща за европейска културна такава решава, че смешните минимални петцифрови суми могат да бъдат спестени от подпомагането на подобни международни джаз-форуми, въпросът с Деня на джаза придобива друг смисъл. Няма да ми омръзне да давам примера с ползите от институциализираните джаз-фестивали във Франция от началото на 80-те до ден днешен, без значение смяната на правителства и президенти. (Специално за не-франкофоните е този линк с кратко и ясно обяснение на английски).

Да, той би имал смисъл за онези, които ще разберат за него от сутрешните новини. За по-предвидливите, които ще изкрънкат петорен бюджет за провеждането му следващата година с млади музиканти, на които едва ли ще платят повече от едно клубно свирене, но за пиарство и „отразяване” ще дадат многократно повече. И ще се отчетат в националната комисия за ЮНЕСКО, дори и може да си осигурят бюджетеца за по-следващата година. От което джаз-идеята няма да загуби, но и едва ли ще спечели. Керванът (по Елингтън) ще си върви през пустинята. Карандила джъниър дай Боже ще се отдалечават от рисковата група, както и децата от Кандеал благодарение на Каролиньош Браун. Които със сигурност са по-истински посланици от Хърби или Уинтън с многомилионния му бюджет за консервация на американското културно наследство. Което сигурно по политически съображения (нали помните, че този мастодонт не си плащаше дълго време вноските в ЮНЕСКО) още не е включено, за разлика от нашите Бистришки баби, фламенкото, сибилите от Каталуния или малоите от Реюнион в нематериалното културно наследство на човечеството. Но след някоя и друга щедра вноска, както казваше Пипи, „това което не е, може и да стане”. А съветничката на Хърби в ЮНЕСКО в интервюто си пред приятелите от ТСФ Джаз-Париж направо си го потвърди “да, Международният ден на джаза е само началото за признаването на джаза за първото американско нематериално културно наследство”.

Как да не си падаш по нематериалните неща!

Roberto Fonseca - Duc des Lombards 16 4 2012

посветеното ни парче “Bulgarian” с добавени български хорови гласове. Това е единственото парче извън програмата на последния му албум Yo, премиерно представен там в средата на април.

Сега слушам целия му албум – ще го програмирам в няколко последователни Джаз+ и със сигурност в Дуенде, когато тръгне онлайн.

Roberto Fonseca - Yo

Неутолим в жаждата си за другост, както и напоителен в предлаганата си идентичност, Фонсека раздробява представите ни за универсално или уърлд звучене на привидно отделни съставки, които в края на албума ремиксира до пост-електро, каквото и да значи това.

Дегустацията на отделните съставки – от гнауа, през йоруба до ранна електроакустика е по-скоро за ценители, на които в края на албума предстои трудно утолимо ожадняване. То е и част от изсвирения екзистенциален въпрос Quien soy yo, но и от далеч не примиренческия саунд на Asi es la vida. Достойно развитие на по-старата му тема Lo que me hace vivir.

За преплетените истории на този живот става дума и в присъствието на Роберто Фонсека в последните проекти на Омара Портуондо.

ph.Livio Delgado

С която едва ли си е говорил за България, но не е излишно да напомня за нейната версия на „Моя страна”, която преди почти половин век представи на Орфея за да утоли жаждата на журито, но когато една песен става (и френската й версия го доказа), тя просто си остава. Затова като се срещнахме през 2000-та в Ла Рошел, това бе първото, което Омара ми изпя пред репортерския микрофон и никак не се учудих, когато с нея започна пресконференцията си в София няколко години по-късно. В интерес на истината (след малко ща разберете защо), придружаващата я компаньера от посолството неколкократно „намекна” на колегите да се въздържат от въпроси извън музиката.

И ако се отплеснах по собствените си спомени, то е заради един музикант от средното поколение кубински джазмени – това между Омара и Роберто. Неговият

Dear Diz

последен албум е обяснение на братството му с Дизи и започва именно със спомен за първата му среща с Дизи на един от доковете на пристанището на Хавана. Тогава Артуро е на 27 и дори не смее да каже на Дизи, че свири като него на тромпет. Дизи ще го разбере още същата вечер, когато го водят на концерт на най-добрата за времето си кубинска група, „Иракере”. Отново малко лирично отклонение – когато „Иракере” бяха в България в 80-те, зала „Георги Кирков” на бившия партиен дом бе обсадена от почитателите им, а вътре имаше само поканени от кубинското посолство и комитета за култура отговорни другари. Покойният вече перкусионист Тата Гуинес и самият Артуро бяха доста учудени на рехавата публика и ме попитаха имам ли обяснение. (По това време бях на годините, когато Артуро среща Диз и почти като него бях преводач-придружител „на повикване” – като възникнеше спешна нужда за „необичайни гости” (авторът на El Bodeguero, Росендо Руис бе един от тях) знаеха, че могат да разчитат на мен и да ги мъкна по джаз-срещи, сешъни, клубове като този в Операта и т.н. – все „непрестижни” занимания далеч от софрите и резиденциите). Казах им как стотици техни фенове, при това истинските, а не поканените другари в залата просто нямат достъп. „Тогава няма да се качим на сцената докато не ги пуснат, разчитам на теб да го преведеш на организаторите без да ги обидиш” – бе солидарното решение на „Иракере”. Задните редове се изпълниха за броени минути. Няколко години по-късно, Артуро вече бе част от оркестъра на

Автографът на Дизи

Дизи и така и не се върна в Куба. Всички помним разкошния филм, където Анди Гарсия претворява историята му и в едно от участията на Сандовал дори заема мястото на Тата на перкусиите. Интересното на този концерт от средата на 2011 в Холивуд Боул е, че Артуро категорично отказва да се качи дори за едно парче съвместно с Буена Виста и най-вече с Омара, тъй като я смята за официален представител на режима на Кастро. А жаждата му за свобода и демокрация не може да допусне подобен компромис.

Така че, говорим ли за кубински джазмени, трудно можем да ги вместим в американските представи за IQ (в смисъл на It Quenches, утоляващи). Mani Salado (Salt Peanuts!) на Дизи с тромпета на Артуро и в компанията на Боб Минцер и Гари Бъртън не са единствено виновни за тази непосилна жажда. Така е, когато нещата са Con Alma.

Естествено, и този албум ще стане част от майския ми плейлист.

За начало – j0414 подкастът с “великденския” Слънчев джаз+ – дали не всеки ден е Великден ако е с велика музика?

Да пишеш за бира е не по-малко рисковано и трудно от това да пишеш за музика. Изключвам по подразбиране масовото писане за масови вкусове. Така че, въпросът, на който не мога да си дам отговор е за разстоянието между химерата (chimera) и звъна на камбанките (chime).

В една от легендите за Гамбринус, Краля на бирата се разказва как дяволът, след като не могъл първоначално да му помогне да спечели сърцето на възлюбената си с цигулково свирене, го научил да я омагьосва с камбанки. Едва ли затова ръбът на бурето (върху което се изобразява Гамбринус) се нарича също chime. Но е факт, че новите английски real ales на пивоварната в Даунтън, Уайлтшир – Chimera в деветте години на съществуването й вече имат около двайсет медала и с нетърпение очаквам дегустацията на най-силната им, 7% Chimera IPA. Тази категория, за която съм ви говорил и в книгата си е една от най-популярните в микропивоварната революция в последните трийсет години в САЩ. Надявам се дни след дегустацията на Chimera IPA късметът да не ми изневери и да се срещна с превъзнасяната до небесата от локални и глобални бирени блогъри Jazz IPA Cervesa Tarraco.

Jazz cervesa Tarraco

Не бързайте да поправяте предпоследната буква – на catalá e със s, а Tarraco си е Тарагона. Случайно може би, но и трите им вида джаз-герои са от типичните ейлове на Chimera – някои сезонни, други – постоянни. Това е, защото идейният стожер на тарагонските джаз-бири, илюстрирани от местен художник, е фен на американските новатори, претворяващи имперските бритиш традиции с нетрадиционни хмелове.

В предните подкасти ви предложих нещо подобно с испанските фламенко-джаз пианисти, пресътворяващи Майлз, който от своя страна преди половин век се бе осмелил да даде друг поглед върху Аранхуес. Няма как сега, когато слушате вече подкаста с новия албум на стария дует Чик Кърия- Гари Бъртън да не си спомня за първата ми среща с Чик, малко преди да каже магичното  “Hi, I’m Chick Corea and you are listening to Jazz+ and I hope you enjoy what you hear”. Тогава на любопитството ми дали в своята Spain Чик е черпил вдъхновение от оригинала – същият този Аранхуес или по-скоро е следвал Майлз и той без заобиколки ми каза – „Майлз, разбира се, чак по-късно слушах оригинала на Родриго”. И да не цитирам страховете на Бъртън, че някой ден музикалните им идеи може да се изчерпят. Слава Богу, елегантността на изпълненията им все още е далеч от предвидимата безметежност и ако имате да опитвате нова силна бира, компанията на вибрафона е подходяща. Обратно, ефирността и неравноделността при Шай Маестро в парчето за дядо му “Flying Sheppard” по-скоро би хармонизирала с нещо пролетно, но същевременно земно, каквото все още не съм открил тук и сега, но нали и затова са блоговете – да споделяме мечти, наричани от някои химерични, но така радващи ни, както и носеният от вятъра звън на камбан(к)и.

В началото на 90-те почти никой извън Испания не говореше за фламенко-джаз. След връщането ми от Мадридския джаз-фестивал (представете си – продължил през целия ноември 1992!) от Нуевос медиос и Каронте се бяха погрижили да не ми липсват дискове с т.н. Jovenes flamencos. Оттогава вкарах и израза “La noche es joven” („нощта е млада”) във финалните си думи на всеки Джаз+. Тъй като си пазя архива оттогава и веднъж вече съм публикувал първото от тогавашните ми предавания за фламенко-джаз, ето линка за тези, на които би им било любопитно да се върнат 19 години назад.

С тези уводни думи само ситуирам времево и пространствено явлението Чано Домингес, което най-после доживях да бъде разпространявано и от мейджър на българския пазар. Причината е колкото необикновена, толкова и прозаична – малко повече от десетилетие, след като Труеба му помогна да стигне и като визия и присъствие до по-широка аудитория с участието му в Calle 54, малко повече от 15 години, след като с наистина вълшебната флейта на Хорхе Пардо записаха 10 de Paco и малко повече от 20 години откакто самият Хорхе записа Nardis на Майлз, световната блогосфера отбелязва копипействайки Flamenco Sketches – поредния албум в почит на най-продавания диск в историята на джаза. Този, който сред тракане на прибори (казват, че в САЩ е така и си личи) малко след като го е изсвирил по поръчка на джаз-фестивала в Барселона (50 години Kind of blue – noblesse oblige!), Чано с групата си прави и в нюйоркския клуб Jazz standard.

Дотук – нищо специално. Годишнини, възпоминания, мейджъри, отзиви… Както заядливо подхвърлят в културния блог на един презокеански вестник, „явление е ако няма месец с пореден диск в почит към Майлз”. А повечето им испански колеги с право да се гордеят с нарастналата международна известност

Чано с още един гост на Джаzz+ - Херардо Нуньес (сн.АСТ/Robert Freemann)

на вече прехвърлилия 50-те Чано.

Като негов фен и щастливец да бъда не само на една ръка разстояние до пианото му в един швейцарски клуб, а след това да го интервюиирам за Джаз+ (годината бе 1999), мога само да съжалявам, че Майлз не е имал физическата възможност да чуе композицията му Alma de mujer (година по-късно изсвирена в албума с

още един гост на Джаzz+ - Перико Самбеат с Майкъл Брейкър и Хорхе Пардо сн.АСТ/Robert Freemann

Майкъл Брейкър Jazzpana). Албумът просто връща нещата към изходната им точка преди малко повече от половин век, когато нито Чано, нито аз сме били родени, но Flamenco Sketches освен част от повратния в историята на джаза Kind of blue загатва бъдещите търсения на Майлз. След проучвания на теренни записи от университетски архивни фондове, включващи както творби на живи майстори на китарата, така и пасодоблета и ритуални музики при процесиите по време на Страстната Неделя, Майлз окончателно шашка американската (и не само) критика (и не само – да си спомним негативната реакция на Хоакин Родриго, когато чува адажиото от Аранхуес изсвирено от тромпета на Майлз). Албумът се казва Sketches of Spain. Тогава Испания още е затворена и не е желана туристическа дестинация, диктатурата доста си прилича с комунистическата по нашите земи и все пак, дори и никой да не заговаря за фламенко-джаз, срещата на двете култури става възможна. Младият Пако де Лусия прави нещо подобно заедно със саксофониста Педро Итуралде седем години по-късно по време на едно туристическо изложение и програмата е поканена на Берлинския джаз-фестивал, а издател в Германия им става ненадминатият джаз-критик Йоаким Ернст Беренд. Реномето му е било достатъчно, Blue Note (сегашните издатели на Чано) да заложат на експеримента. Така че връзката фламенко и джаз, макар и епизодична и експлицитна като заглавие на три поредни винила на Педро Итуралде, остава дълго време приоритет на международни формации – от Чик Кърия (Фиеста) до т.н. „троен” концерт „Петък вечер в Сан Франсиско” с Пако, Маклафлин и Ал ди Меола. Поредният опит за комерсиалния му римейк след тур из летните европейски джаз-фестивали (няма как да не съм ви разказвал как в Монтрьо не пуснах Стив Морз в гримьорната на Пако, но все пак му уредих автограф и на другия ден чак разбрах, че това е новият китарист на Дийп Пърпъл) дойде и в София, по това време имахме публика дори за Зала 1 на НДК, но нещата вече не бяха същите. Нямаше го дуендето, което други американски колеги сега откриват с пълна сила в последния опус на Чано и се опитват да го адаптират на американски английски като „intense feeling”. Не бих се впускал във филологически терминологични и рискуващи да стигнат до схоластични спорове може ли чувството да е вяло, в шоубизнеса сигурно може или дори и трябва, от страх да не се изхаби. В случая с Чано дори мисля, че е прекалил с дуендето – когато перкусионистът му си отваря устата и се прави на кантаор за съжаление много ми напомня на един друг майстор, който понякога така мисли, че си разнообразява изразните средства на инструмента, които владее по-добре от всички в света.

А ако ви е направило впечатление в обявяването на програмата, която се надявам вече да слушате на подкаста, по ирония на съдбата, в дните на световната премиера на Sketches of Spain, почти същата програма бе представена от една млада банда от родния на Чано Кадис. Концертът им в чест на 25-годишнината на предаването на приятеля ми Хосе Мигел Лопес ще ви убеди, че Кind of Blue може да е също и

Kind of Cai с Рубем Дантас (сн.Амбросио Санчес)

Kind of Cai, както се произнася по Андалуски. А, и за да бъде иронията на съдбата пълна, на перкусиите им гостува човекът донесъл от Перу кахона във фламенкото. Същият той, Рубем Дантас, идвал и тук със септета на Пако. Сравненията оставям на вас.

В главата ми за бирените миксове в “Езикът на бирата” разказвам подробно за историята им, а част от тази история може да откриете и в етикетите или върху кеновете на Ариана радлер. По-внимателният прочит на същите няма как да не ни изненада приятно с 9% екстракт въпреки ниското алкохолно съдържание от 1,8. Което при количеството бира в микса (по-малко от половината, и то с 10% екстракт) може само да ни убеди, че ароматът на лимон не е химически. Леката сладост на послевкуса е от фруктозата, което не значи, че бирата е варена без хмел – същият макар и почти незабележимо също е част от освежаващата смес за летните жеги. Не съм съгласен с определението “бира за жени” – подобно сексистко деление ми се струва обидно и за двете половини на човечеството. Биреният микс определено е по-вкусен от масовата си основа и за разлика от нея не е за масовия вкус, където водеща е цената.

Похвалното е, че една голяма пивоварна група продължава с успешните си опити да надхвърли заложения по презумпция мейнстрийм и да разширява  търсенията си и към не съвсем традиционни “аудитории”. Далеч съм от мисълта да наричам радлера на Ариана летен еквивалент на софистицираната Загорка Резерва, но бирените привърженици получават стилна подкрепа за чистата си съвест ако им предстои шофиране или усърден работен следобед. Безплатна идея – вендинг автоматите да добавят кена й. Колкото и да не се харесвам на регулационните органи, ще напомня, че формирането на бирена култура и възпитаването на отговорно консумиращо младо поколение има доказани във времето примери с “трапезна бира”. Не е излишно да напомня и засилващото се присъствие на карамалцове/малтини (да не се бъркат с т.н.”премиум малц”)  в Германия, в по-голямата част от Северна Европа, Централна Америка и Западна Африка. Безалкохолните варианти на подобни на радлера/панаша/шендито (съответните му варианти във френско- и англоезичния свят) са широко разпространени в най-рестриктивни азиатски страни, от Иран, през Саудитска Арабия до Кувейт. Липсата на вредни съставки – подсладители, консерванти и достатъчно ниското алкохолно съдържание правят радлера на Ариана решително по-здравословна алтернатива при нормални количества спрямо газираните лайт (и не само) соди, особено като последните служат за маскиране на концентрати.

Затова в лабиринта на пивните страсти нишката на Ариа(д)на може да помогне в търсенето и намирането на изход, различен от масовия, особено ако избягвате струпванията на запотени тълпи.

“Off-centered ales for off-centered people.” Това е слоугана на микропивоварната му Dogfish, носеща името на недалечен от мястото й нос с фар на атлантическото крайбрежие. Когато започнах с лекциите си „Джаз и бира”, намерили място впоследствие и в книгата ми „Езикът на бирата”, нямах и представа, че ни предстои, макар и задочно познанство. Година след публикацията й, в навечерието на 40-годишнината от издаването на програмния за Майлз Дейвис и за фюжъна въобще албум “Bitches Brew” (един от цитираните от мен примери за „невъзможната” връзка джаз-бира) получих мейл, че предстои реализирането на едноименна бира от същата тази пивоварна. Един от американските ми приятели изпратил на пивоварната  PDF от съответната страница на книгата ми, в резултат на което получил за мен специална бутилка от първата варка, която все пак успя да стигне до България (мерси Кевин и Густе!). Така е, идеите идват по всяко време и навсякъде. Бях заинтригуван от Сам, още повече предстоеше премиера на създадената от него поредица за Discovery Channel “The Brew Masters”, където първата серия бе именно за “Bitches Brew”.

Кой е този тип с италианска фамилия prego? Син на калабрийци, дошли да чукат розов гранит в Милфорд, Масачузетс. Следващото поколение вече отглежда собствени лозя и вари кленов сироп. Третото, т.е. Сам, знае как да използва възможно най-оригинално и сиропа, и купажирането.

„Започнах с писане, но това бе бизнес-плана ми. И като творец не се отказвам – създавам бири” – споделя Сам в един свой отдавнашен разговор с вече покойния английски бирен гуру Майкъл Джексън. „Уди Гътри е едно от вдъхновенията ми –  чакайки поредния влак на поредното турне решава с музикантите си да сварят за ден бира, на която иначе и трябват три. Може би той е пионерът на американските микропивовари.”

В 1993 – докато следва литература в Колумбийския университет – работи в бар, където се предлагат вълнуващи бири – от местните Сам Адамс до трапистката Шиме. Прекъсва следването си за да стажува в една от процъфтяващите малки американски пивоварни. В 1995 отваря първата си бирария с микропивоварна (най-малката комерсиална, съществуваща тогава в САЩ), посветена на артизаналните бири. Част от първото му оборудване е приспособено от затворена фабрика на Данон. Една от първите му бири Shelter Pale Ale е с местен ечемик, изпечен в пещта му за пица. „Много е изкусително да се изразяваш чрез нещо, което никой дотогава не е правил. Събуждах се и правех това, което ми харесва. Много е романтично”. Може би това е и причината Сам да споделя усещането, че каквото е истинско за сърцето му, е такова и за останалите. Напомня ми mot-à-mot Ленърд Коен пред камерата на Тони Палмър.

„В пивоварната ми стотината работещи не го правят за мен, а за себе си… А в свободното си време чета много. И специализирана, и художествена литература. До себе си държа нотбук и като прочетеното ми подскаже нещо, свързано с пивоварната, си го записвам.” На нощното му шкафче може да се види томче на Уолт Уитмън и може би не само затова, но го наричат и пивовар-поет.

„5 дни в седмицата пътувам, проповядвайки добрата бира. Участвам във варките само на новите експериментални видове. Правим ги в старото оборудване. Предлагаме ги на редовните ни клиенти в нашия бар. (Барът е в Rehoboth Beach – т.н. „лятна столица” на жителите на Вашингтон.) Вместо да плащаме на фокус-групи, те си плащат за възможността да открият нещо ново и интересно. Обикновено до месец си даваме сметка какъв е потенциалът за успех и ако го има, прилагаме рецептата в по-голямата ни инсталация.” А рецептите са повече от пътуване в пространството и времето. Срещата му с археолога Патрик МакГовърн ражда едно дългогодишно приятелство, основано на съвременна реализация на откритите многовековни рецепти от предполагаемия гроб на цар Мидас в Мала Азия (продаваната с небивал успех и досега Midas Touch)

Midas Touch

до най-старите материални доказателства за бироправене в човешката цивилизация на територията на днешен Китай (Chateau Jiahu, седмо хилядолетие пр.Хр.), за които вече съм писал подробно. За локалните „жанрове” търсенията му варират от традиционната централно- и южноамериканска бира от сдъвкани зърна Chicha до една от най-редките европейски пра-бири, финското Sahti.

Нещата, които задължително трябва да се опитат от всеки откривател по дух не се изчерпват с почти трихилядолетната рецепта с медовина и шардоне (Midas Touch) или съставките от всеки континент (Pangea) – от кристализиран джинджифил от Австралия, през вода от Антарктида до южноамериканска киноа. Изненадата, че какаото векове наред е било ферментирала напитка съпътства дегустацията на пресъздадената по археологически находки от Хондурас Theobroma. А за истинските авантюристи финалът не може да е друг от традиционната Chicha, където основна е способността на съдържащият се в слюнката ензим птиалин да предизвиква спонтанна ферментация на сдъвканите и изплюти от Сам и колегите му царевични зърна, оформени впоследствие на „кексчета” оставени цял ден на слънце – така, както повелява индианската рецепта. Внимание: около 40% от хората нямат толкова ензимо-активна слюнка и планираното от Сам количество Chicha така и не се произвежда. Тестовете, направени от редакцията на Ню Йорк Таймс, чийто журналист участва в сдъвкването, не успяват да убедят уличните латиноамерикански музиканти, че това е истинска Chicha. Търсенията не спират и за пролетта на 2011 бе произведена лимитирана варка бира от живеещи в симбиоза организми (най-вече чай Комбуча), наподобяваща брюкселските традиционни lambics със звучното име Fungus Tea’Mungus. Година по-късно новото предизвикателствo е пейл ейл, в който в последния момент заедно с драй хопинга са добавени малко зелени чушлета халапеньо. Въпрос на баланс, който трудно се улучва при чили-бирите, но Сам и пивоварите му си знаят работата. Бирата засега се продава само наливна под звучното име “Зеленият дявол”. Sound Travels и бирените им еквиваленти нямат край…

Guinness: по-добре за теб, по-добре за всички

Английският вариант на оригиналния ирландски слоуган е просто “Guinness Is Good For You”. Сигурно защото собствеността над Guinness е английска (Диаджео). А гордостта е ирландска, при това вече четвърт хилядолетие.

Двуетажният жълтосин автобус на градския транспорт на Дъблин доближава корпуса на пивоварната Guinness и започвам да се чувствам особено. Любезните ирландци са ни предупредили два светофара по-рано да си извадим апарата, снимките от горната платформа наистина си стрували! Знаехме, че ни предстои среща с най-голямата пивоварна в света за 19-и век и очаквахме срещата с нещо подобно корицата на тавата на Пинк Флойд с тухлените комини и постройки в стил “Индустриално Чикаго”. Щрак, първите черни портали със златни арфи са подминати, напомнят ни, че сега трябва да слезем. Стрелки сочат към входа, но с неприсъща подлост не е упоменато, че дотам има още поне четвърт час пеш. Вървим в лабиринт между тухлени сгради, отвреме на време пресичаме подобие на трамвайни линии, но от жици няма и следа. Впоследствие ще се окаже, че това е вътрешната жп линия на фабриката. От пресечките изникват такива като нас, а в обратна посока постепенно навлизаме в истинско вавилонско разноезичие, бликащо от развеселени физиономии. На една по-широка улица са подредени разкошни карети и файтони, конете са с чулове на Guinness– нищо, че е юли, дъждът в Дъблин си е даденост. Купените по интернет билети освен 10% намаление ни дават и моментален достъп до входа на историческата Storehouse (1904 г.), където бирата е ферментирала почти до края на миналото столетие. Виждаме, че не е преувеличение – наистина ни предстои да се изкачим на седем нива в най-голямата стъклена пинта в света – вместимостта й е 14,3 милиона пинти или по-малко от седмичното производство на пивоварната (3 млн). По принцип не обичам да съм част от тълпата, но ученолюбието на тази тук е малко по-различно от стандартно срещаното в Лувър или Прадо. Пътешествията исторически са част от Сейнт Джеймс Гейт, където е разположена пивоварната. Оттам поклонниците от цяла Ирландия са тръгвали към града на едноименния светец – Сантяго де Компостела. Оттам започват и днешните пътешествия, но навътре, към тайната на една от най-известните бири в света.

една от ферментационните каци

По-долните етажи представят съставките й. Минаваме под огромен водопад и научаваме как основателят, чието име и подпис стоят до ден-днешен на етикета на Guinness с кирка в ръка е защитавал кладенеца си от служители на градския съвет, решили, че наемът му за 9000 години (45 лири годишно) на земята със старата пивоварна не включва и водата. Синът на основателя, Артър Гинес Втори е гуверньор на Ирландската банка. Впоследствие неговият син (Гинес-внук) ще стане Лорд-мер и ще дари както повеляват семейните ценности значителна сума за катедралата Сейнт Патрик. Разширената пивоварна ще дава не само хляб на съгражданите му, но и ще се превърне в нещо като модел, около който ще се развива града, а после и цялата държава. Модел на визионерство и инвестиции в наука и технологии, съчетан с перфектна комуникационна насоченост. Неговият син (Гинес-правнук) основава Гинес Тръст, построил жилища за бедните, обществени бани, центрове за забавления, първия покрит пазар и парка до катедралата. Неговият син (Гинес пра-правнук) дарява семейния дом на правителството – и до днес там е Министерството на Външните работи.

Що за необикновена бира е Guinness, че да има такава история и популярност? Обратно на схващанията не е най-старият стаут на британските острови, но отдавна се е превърнал отделен стил: айриш стаут. Разликата му с английските портъри и стаутове е присъствието на 10% препечен ечемик (освен традиционния малцован). Интересна е първопричината за появата му именно в Guinness. Артър, основателят не е искал да плаща английските такси върху малца, а такива върху ечемика просто е нямало! В него е тайната на вкуса на кафе/какао и по-голямата сухота от британските такива. Както и тайната на цвета: преди добавянето му, оригиналният цвят е рубинен. Другата характерна черта, кремообразната пяна се достига с помощта на азот, 3:2 спрямо традиционния въглероден двуокис, с чиято помощ бирата излиза от кега. Третата, привличаща вниманието на всеки, взел за пръв път пинта Guinness е т.н. ”водопад” от мехурчета към дъното за разлика от издигащите се при пилзовете. Не е оптическа измама, научно е доказано (чак през 2004 г.), че и при Guinness мехурчетата се издигат, но това е в средата на чашата и веднъж достигнали повърхността се спускат заради температурната разлика по вътрешната стена. Понеже бирата е почти непрозрачна виждаме само тях. В някои от видовете Guinness – най-вече експортния, азотът отсъства и те имат по-кисели нотки от т.н. Draught, който противно на очакванията въобще не е толкова хранителен – има само 125 кал. – по-малко от чаша сок или мляко. Другата им разлика е в алкохолното съдържание – както и по други поводи е ставало дума, когато една бира трябва да се транспортира, правилото е:  колкото по-надалеч, толкова по-силна. Въпреки, че като всички истински стаутове и Guinness е с горна ферментация при температура 25 градуса,  изолираната собствена мая от 1960 г. насам нито се качва на повърхността, нито слиза на дъното, а се отстранява чрез центрофугиране.

На третото посетителско ниво, след като вече сме видели разновидностите на използвания хмел – европейски (най-вече голдингс) и американски, но с подчетрана горчивина, имаме право на първа спирка с дегустация на млада бира без характерния тъмен цвят. Алкохолът също е под традиционните 4,3 – проценти, които в някои експортни сортове почти ще се удвоят. На няколко пъти се опитвам да разбера дали е верен слухът, че има тайни помещения, където в специални бурета отлежава Guinness със спонтанна ферментация, подобно на традиционния брюкселски lambic. Загадъчно мълчание, което заедно с филтрирана в интернет информация показва, че дори и да е било вярно преди, сега тази добавка е от изкуствено ферментирала и пастьоризирана бира. Подобно е и признанието, че ако някъде ви се сервира Guinness, който не е произведен в Ирландия имате всички шансове само безалкохолната есенция да е на Guinness (духът на Дъблин) и тя да се добавя към бирата, сварена на място. Сигурно затова и лондончани са твърдели, че произвежданият доскоро при тях не е като оригиналния дъблински. Другото важно нещо, което всеки любител и любознателен трябва да си спомня е, че най-продаваната форма на Guinness -  Draught е сравнително скорошна бира, едва от половин век (1959 г.). Както и че горе-долу от същото време вече не се произвежда портър, а няколко години по-рано е издадена първата Книга на рекордите на Guinness. Всичко започва от един спор по време на лов, когато тогавашният директор на пивоварната не е могъл да намери достоверни източници за разрешаване на приятелски спор коя от две птици е по-бърза. Празнотата е запълнена с типична ирландска прозорливост, като книгата отдавна е надминала първоначалното си предназначение да стои в пъбовете и да дава отговор на традиционни залагания кое е по или най.

Сега да се върнем към сортовете, дали международната известност на марката. Това са Extra Stout, бивш Extra Superior Porter (1821) и Foreign Extra Stout, бивш West India Porter (1801). Първият е по-скоро ориентиран към южноафриканския пазар (4,8% алкохол), Европа (5%) и Америка, Австралия и Япония (6%), вторият – към Китай (5%), Ямайка и Източна Африка (6,5%), Западна Африка, Индонезия, но и в самата Ирландия (7,5%), като най-силната е в Малайзия (8%). В американските версии на Extra Stout има повече препечен ечемик, докато в ирландския има жива мая. За разлика от тях, Foreign Extra Stout е бленд, в който участва и тримесечен Guinness от онези, “тайните” помещения. Специално в Нигерия се произвежда Нигерийски Extra Stout, където голяма част от малца е от сорго. В Испания и на още няколко местни пазара има безалкохолна (Kaliber), която в Африка дори е сладка (Malta), а през годините се е правила и бяла, и лагер (с долна ферментация) под търговското има Harp.

Тук е мястото да се върнем към изначалните ценности, позволили на Guinness да заеме такова място в пиедестала на световните бирени символи. На едно от горните посетителски нива виждаме арфата, копие на изложената в Тринити колидж арфа на един от първите ирландски владетели от 11-и век. Една скоба: говори се, че Тринити колидж сключвайки сделката получава в замяна безплатно Guinness за всичките си тържествени нужди. Малко повече от век след създаването на марката, арфата е депозирана като търговски знак (1876). В първия век визията има само една промяна – надписът “trade mark” изчезва отстрани през 1955 г., а от 1968 г. броят на струните се редуцира, като в актуалното лого (от 2006 г.) силуетът й също е изчистен. Най-голямата гордост на фирмата е, че арфата е приета за официален символ на Ейре едва през 1945 г., но там, както и на евро-монетите е обърната на обратно. Едната й страна пък е заменена от летящ човек в логото на Райънеър, с който всеки от нас може най-евтино да стигне до Guinness.

Другите елементи от рекламата на Guinness са променливи във времето. Едно ниво в експозицията/гигантската пинта е посветена на това. Цели 12 години преди първата общоизвестна съвременна реклама (1836 г.) Guinness пуска своя за марките си “East/West India Porter”. В края на по-миналия век, когато различни страни са бутилирали внасяната на бурета Guinness те са слагали местни символи, включително маймуни. Десетилетия по-късно, един от водещите британски илюстратори, Джон Гилрой (1898-1985 г.) ще създаде известните в цял свят образи на пеликана, носещ в гушата си 7 бутилки – по една за всеки ден, преобразуван впоследствие на тукан, на чиято човка се събират две пинти, които могат да правят чудеса (играта на думи е с името toucan/two can do). Защото, както птицата не може да лети с едно крило, трябват й две, така и човек не може само с една пинта.

Малко ни остава до заветното седмо ниво – попадаме направо на седмото…небе.  Под нас е Дъблин, барът предлага панорамна 360 градусова гледка и си даваме сметка как градът е растял концентрично около пивоварната. Оглеждам се да търся признаците на синдрома на придобитата музейна достатъчност. Трудно е да се диагностицира и един страдащ. Сигурно са верни приказките как офицер след битката на Ватерлоо оживял благодарение на няколко пинти Guinness. Това, което е било добро за Guinness е било добро за всички. Доказан факт е наличието на антиоксиданти и повишено съдържание на желязо. И досега, в ирландските болници се дава Guinness на кръводарители и на пациенти със стомашно-чревни операции. Опитвам се да си представя Guinness на Южния полюс, където оставените през 1909 г. запаси от австралиеца Сър Дъглас Моусън са зарадвали експедицията от 1927 г.! Нас ни радва перфектно налята (за 2 минути) пинта – избираме най-силната Foreign Extra Stout и се стараем да оправдаем висотата – трябва да я изпием минимум на 5-6 глътки като ирландци или максимум на 8-9 като англичани и да оставим съответното количество пръстенчета от пяна по стената й. Пътешествието си заслужава! До такава степен сме убедени, че Guinness е по-добре за нас, че като всички чакащи на вратата за излитане на Райънеър сме готови да погълнем последната пинта в пластмаса. На справедливото ми възмущение за такова недопустимо кощунство, лаконичният отговор на бармана бе “Забравяха да ни връщат фирмените стъклени пинти”. Не мога да повярвам, че находчивите ирландци не са включили това в летищната такса!